Започвам с моята стая. Бърша прахта, мия прозорците, мета пода. Когато всичко вече е чисто, слагам чаршафи, възглавници и одеяла на леглото, а после окачам и сгъвам дрехите си. Тоалетната масичка е стара и разнебитена, но аз я напълвам и слагам отгоре й малкото книги, които притежавам. И готово — чиста стая. И всичко, което притежавам, е прибрано и сложено в ред.
Продължавам с кухнята и прибирам чинии и прибори, бърша шкафовете. Това ми осигурява нещо за вършене и ми помага да позабравя за ръцете си, въпреки че, докато чистя, мисля за Марк Джеймс. За пръв път в живота си се изправям срещу някого. Винаги съм го искал, но никога не съм го правил, защото съм се старал да спазвам съвета на Анри да стоя в сянка. Винаги съм се опитвал да бавя следващия ход колкото се може по-дълго. Но днес беше различно. Имаше нещо много удовлетворяващо в това да те блъснат и ти да блъснеш в отговор. А сега възникна и проблемът с телефона ми, който беше откраднат. Разбира се, лесно можем да купим и нов, но къде е справедливостта тук?
Събуждам се преди звъна на будилника. Къщата е прохладна и тиха. Вдигам ръце изпод завивките. В нормален вид са, никакви светлини, никакво сияние. Ставам тежко от леглото и отивам във всекидневната. Анри седи на кухненската маса, чете местния вестник и пие кафе.
— Добро утро — казва той. — Как се чувстваш?
— Като пет пари в кесия — казвам.
Правя си купичка с корнфлейкс и сядам срещу него.
— Какво ще правиш днес? — питам аз.
— Най-вече ще ходя по задачи. Парите ни намаляват. Ще се отбия до банката, за да направя превод.
Лориен е (или беше, зависи как ще го погледнете) планета, богата на природни ресурси. Някои от тези ресурси бяха скъпоценни камъни и метали. Когато напуснахме, на всеки от пазителите бе дадена торба, пълна с диаманти, изумруди и рубини, които да може да продава, като пристигнем на Земята. Анри направи това и депозира парите в банкова сметка отвъд океана. Не знам колко има в сметката и никога не питам. Знам обаче, че е достатъчно, за да ни стигне за десет живота, ако не и за повече. Той тегли от нея горе-долу веднъж годишно.
— Ама не съм много сигурен — продължава той. — Не искам да се отдалечавам прекалено много. Да не би днес пък да се случи нещо друго.
В желанието си да омаловажа вчерашните събития като пълна дреболия, отмахвам идеята.
— Ще се оправя. Отивай да си получиш парите.
Поглеждам през прозореца. Разсъмва се и слънцето хвърля бледа светлина над всичко. Пикапът е покрит с роса. Мина доста време от последния път, в който карахме зима. Дори не притежавам яке, а повечето пуловери са ми умалели.
— Навън изглежда студено — казвам. — Може скоро да отидем да си накупим дрехи, а?
Той кимва.
— Точно за това си мислех снощи и по този повод трябва да ходя до банката.
Приключвам с корнфлейкса, оставям мръсната купичка в мивката и скачам под душа. Десет минути по-късно съм облечен с дънки и черна термична блуза, чиито ръкави навивам до лактите. Поглеждам в огледалото и после надолу към ръцете си. Чувствам се спокоен. Трябва да остана такъв.
На път за училище Анри ми подава чифт ръкавици.
— Погрижи се да са в теб по всяко време. Не знаеш кога ще ти потрябват.
Набутвам ги в задния си джоб.
— Едва ли ще ми потрябват. Чувствам се доста добре.
Автобусите са се наредили пред училището. Анри спира отстрани на сградата.
— Не ми харесва, че нямаш телефон — казва той. — Много неща могат да се объркат.
— Не се притеснявай. Скоро ще си го върна.
Той въздиша и поклаща глава.
— Не прави никакви глупости. В края на деня ще бъда точно тук.
— Няма — казвам и слизам от пикапа. Той потегля.
Коридорите в сградата кипят от активност, учениците се мотаят около шкафчетата, говорят си, смеят се. Неколцина ме поглеждат и започват да си шушукат. Не знам дали е заради сблъсъка вчера, или заради тъмната стаичка. Най-вероятно си шушукат и за двете. Училището е малко, а в малките училища няма такова нещо, дето да не се знае от всички.
Когато стигам до главния вход, завивам надясно и намирам шкафчето си. Празно е. Има петнадесет минути до началото на часа по стилистика за моя клас. Минавам покрай стаята само за да се уверя, че знам къде се намира, и след това се отправям към канцеларията. Секретарката ми се усмихва, когато влизам.
— Здравейте — казвам. — Вчера изгубих телефона си и се чудех дали някой не го е предал на изгубени вещи?
Тя поклаща глава.
— Не, страхувам се, че никакъв телефон не е бил предаван.
— Благодаря ви — казвам.
Не виждам Марк никъде из коридора. Избирам си посока и тръгвам нататък. Хората все още ме зяпат и си шушукат, но това не ме притеснява. Съзирам го на петнадесетина метра пред мен. Изведнъж ме хваща тръпката от адреналина. Поглеждам надолу към ръцете си. Нормални са. Притеснявам се да не вземат да светнат, а точно това притеснение може да ги задейства.
