- Една от приятелките й ми го даде - казва безизразно Марв. - Когато семейството й просто изчезна, обиколих всичките й приятелки и ги молих да ми кажат къде е отишла. Каква жалка картинка бях. Дори плаках на стълбите на Сара Бишоп! - Думите излизат като ехо от устните му, които остават неподвижни, почти застинали. - Тя беше моето момиче, човече! Моята малка Сюзан! - От устата му се изтръгва саркастичен смях. - Баща й беше голям цербер, но тя успяваше да се измъкне няколко пъти в седмицата, час преди да съмне, и отивахме в оня царевичак. - Сега почти се усмихва. - Носехме си одеяло и го правехме на него... Тя беше невероятна, Ед.
Той ме поглежда право в очите. Щом е решил да го каже на някого, поне да е както трябва.
- Обичах вкуса й. - В усмивката му улавям отчаяние. - Понякога си играехме с огъня и оставахме, докато изгрее слънцето..,
- Звучи красиво, Марв.
Изричам тези думи към предното стъкло. Не мога да повярвам, че разговаряме по този начин - обикновено се караме, за да демонстрираме приятелството си.
- Оранжевото небе - продължава Марв - и мократа трева... Помня топлината й. Вътрешната й топлина, топлината на кожата й...
Представям си го, но той млъква насред думата и трескаво си поема дъх.
- Докато един ден намерих къщата празна. Отидох на полето, но там бяхме само аз и царевицата.
Момичето е забременяло.
Нещо обичайно по нашите места, но семейство Бойд явно не е могло да го приеме.
И са се махнали от града.
Оттогава не се е чуло нищо за тях и никой не е усетил липсата им. Хората идват и си заминават оттук. Ако са успели да припечелят нещо, отиват на по-хубаво място. Ако не са, тръгват да си търсят късмета в друга такава дупка.
- Предполагам, че баща й се е срамувал - казва Марв след малко, - че шестнайсетгодишната му дъщеря е надула корема, и то от такъв като мен. Сигурно е бил прав да я дебне...
Не знам какво да кажа.
- Те се махнаха от града. Без да кажат дума. - Усещам погледа му върху себе си. - А аз от три години се тормозя.
Няма да се тормозиш повече, мисля си, но не мога да съм сигурен.
По-скоро е смътна надежда, а може би отчаяние.
Той се е поуспокоил, но седи вдървено на мястото си. Така минава час. Чакам. Накрая питам:
- Ходи ли на този адрес?
Той застива още повече.
- Не. Опитах се, но не мога.
И ми разказва.
- Около седмица след като бях при Сара Бишоп, тя дойде в работата ми. Даде ми бележката и каза: "Обещах да не казвам на никого, особено на теб, но мисля, че не е правилно.” И още: "Внимавай, Марв, бащата на Сузи се е заканил, че ще те убие, ако се доближиш до нея." И си замина. - Лицето му отново става празно. - Помня, че валеше проливен дъжд.
- Сара - казвам. - Онази високата, мургава хубавелка?
- Същата - потвърждава Марв. - После ходих до града на няколко пъти. Веднъж дори с десет бона в джоба - да помогна, ако мога. Това е всичко, което искам, Ед.
- Вярвам ти.
- Знам - тържествено изрича той. - Благодаря ти.
- Значи не си виждал детето?
- Не. Не ми стиска даже да вляза в уличката. Жалък съм. - И започва да повтаря като заклинание, удряйки лекичко по волана: - Жалък, жалък!
Очаквам да избухне, но Марв не намира сили за подобен изблик на чувства. През тези три години, откакто момичето го няма, фасадата му винаги е била безупречна. Но сега се лющи от кожата му и истината за него полепва по волана на мизерната му кола.
- Ето така... - Той целият се тресе - Така изглеждам в три сутринта, Ед. Всяка божа сутрин. Виждам това момиче - бедно като църковна мишка, но толкова хубаво. Понякога отивам на онази нива и падам на колене. Чувам как сърцето ми бие, а не искам. Мразя го това биене, прекалено силно кънти там, на полето. Понякога замира, но после пак се връща.
Чувам го.
Представям си го.
Краката му се огъват. Коленете му заорават в калта.
Той стои там, с изкаляни колене и замиращо сърце, което глухо пада до него и бие ли, бие...
То отказва да умре, отказва да изстине и винаги намира обратния път до гърдите му. Но някоя нощ неизбежно ще угасне.
- Петдесет бона - казва Марв. - На петдесет спирам. Най-напред бяха десет, после двайсет, но не можех да спра.
- Да изкупваш вината си.
- Точно така.
Той на няколко пъти се опитва да запали и най-сетне потегляме.
- Но не са парите, които ще ми решат проблема. - Той спира насред улицата. Спирачките изскърцват. Лицето му пламти. - Искам да докосна това дете...
- Трябва.
- Начините да го направя са много.
- Но всъщност е само един - казвам.
Марв кима.
Когато спира пред нас, навън вече е захладняло.
- Ей, Марв! - казвам, преди да сляза, и той ме поглежда стреснато. - Ще дойда с теб. Марв затваря очи.
Понечва да каже нещо, но не може. По-добре да си остане неизречено.
Утре е денят.
Влизам, отивам в хола и сядам на дивана напълно изтощен. След около пет минути се обажда Марв. Не казва "здрасти".
- Утре ще отидем.
- Около шест, става ли?
- Аз ще те взема.
- Не - казвам. - Аз ще те закарам с таксито.
- Става. Ако ме спукат от бой, ще ни трябва кола, дето да пали от раз.
Излизаме от нас в шест, а в Обърн стигаме към седем. Има задръствания.
