- Защо?
Става интересно. Почти забавно.
- Стига, Марв - казва тя. - Отговори си сам по пътя. Особено ако закъсаш.
Тя махва с ръка за довиждане и тръгва към улицата.
- Довиждане, Одри - прошепвам след нея.
Марв се качва в колата си. Моля се да се случи неизбежното и то се случва.
Моторът изхърква седем-осем пъти. Прекосявам моравата, отварям предната врата и се качвам.
Марв ме поглежда озадачен.
- Какво правиш, Ед?
Тихо изричам:
- Искам да ми помогнеш, Марв.
Той отново се опитва да запали. Никакъв шанс.
- Как? - пита и пробва отново. - да не си решил да правиш ! ремонт?
- Не, Марв.
- Или да очистя Портиер вместо теб?
- да очистиш ли?
- Ами така де. Да му светя маслото.
- Ти за Ал Капоне ли се мислиш?
Марв е във възторг от собствената си шега и продължава да ръчка с ключа, което ме вбесява.
- Марв - казвам, - спри най-сетне с тоя ключ и се опитай да бъдеш сериозен поне две минути. Ще ми направиш ли тази услуга?
Той се кани да опита отново, но аз се пресягам и изтръгвам ключа от стартера.
- Марв! - прошепвам, но шепотът ми прозвучава като крясък. - Трябва ми помощта ти. Трябват ми пари.
Времето забавя хода си и чувам дишането ни. В мълчание минава около минута.
Това е краят на досегашните ни повърхностни отношения. Наистина имам чувството, че нещо е умряло.
Само споменаването на думата "пари" е достатъчно да събуди интереса на Марв. Той свива вежди и ме гледа известно време, но не изглежда никак въодушевен.
Накрая казва:
- Колко, Ед?
И аз избухвам.
Отварям вратата на колата и изскачам.
И пак я затръшвам с все сила.
Облягам се на прозореца и насочвам пръст към приятелчето зад волана.
- Точно каквото очаквах! Ти си най-стиснатото копеле на света, Марв! - заявявам безмилостно. - Не мога да повярвам!
Мълчание.
Тиха улица и мълчание.
Обръщам се и се облягам на вратата. Марв слиза и заобикаля. Застава пред мен.
-Ед!
- Съжалявам.
Дотук добре, мисля си.
- Нищо подобно - казва той.
- Просто си помислих...
Марв ме прекъсва:
- Ед, аз нямам...
Думите му заглъхват.
- Помислих си, че би могъл.
- Нямам пари, Ед.
Това вече е пълен потрес.
- Как така, Марв? - правя крачка напред и се вглеждам в него.
- Къде са?
- Похарчих ги.
Гласът му е някъде другаде. Отсъстващ. Сякаш идва отдалеч.
- За какво, Марв?
Започвам да се ядосвам.
- За нищо определено. - Гласът му започва да се връща. - Вложих ги във фонд и не мога да тегля поне няколко години. Заради лихвите. - Това го казва много сериозно и замислено. - Не мога да тегля.
- Изобщо?
- Изобщо.
- Дори животът ти да зависи от това?
- Предполагам.
Започвам отново да крещя. Викът ми като че разголва улицата.
- Марв, и защо го направи, по дяволите?
В този миг Марв се пречупва.
Бързо заобикаля колата, качва се и сяда зад волана. Вкопчва се в него и тихо плаче. Ръцете му сякаш се стичат по волана. Сълзите извират от очите му, задържат се там и неохотно пълзят към гърлото му.
Отивам при него.
- Марв! - Изчаквам. - Марв, какво става?
Той обръща глава към мен и покрусените му очи търсят моите.
- Качвай се - казва. - Ще ти покажа нещо.
Фордът пали още от четвъртия опит и Марв ме прекарва през целия град. Сълзите се стичат по бузите му, но вече не толкова неохотно. Лъкатушат надолу като пияни.
Спираме пред малка дъсчена съборетина и Марв слиза. Слизам ; след него.
- Помниш ли? - пита той.
Помня.
- Сюзан Бойд - казвам.
Думите му с мъка си пробиват път. Лицето му е разтворено в мрака, но още мога да различа чертите му.
- Когато семейството й напусна града - казва той, - си имаше причина...
- Господи - опитвам се да кажа, но думите засядат на гърлото ми.
Марв заговаря за последен път.
Размърдва се и светлината на уличната лампа го пронизва. Думите плисват като капки кръв.
- Детето трябва да е на две и половина.
Връщаме се в колата и дълго седим, без да си кажем дума. Марв започва да трепери неудържимо. Лицето му е почерняло от работата на открито, но сега е бял като платно.
Вече си обяснявам всичко.
Виждам го, сякаш е написано на челото му.
Жигосано.
Черно на бяло.
Да, сега си обяснявам всичко.
Жалката кола.
Манията да къта пари и отвратителното скъперничество.
Дори склонността му да спори, ако си послужим с езика на "Брулени хълмове". Марв страда, съвсем сам, и всичко това е опит да заглуши вината си.
- Искам да дам на това дете нещо, разбираш ли? Когато порасне.
- Имаш ли представа дали е момче, или момиче?
- Не.
Той вади от портфейла си пожълтял лист от бележник.
Когато го разгъва, виждам адрес, очевидно повторен няколко пъти отгоре, та да не се заличи.
"Кабрамата Роуд" 77, Обърн.
