- Работодателят ни изпрати - отвръща Дарил.
- Каза, че ще си тук - намесва се и Кийт. Тази вечер работят добре в екип. - И ние дойдохме. - Той ми се усмихва почти съчувствено. - Досега не е грешил.
Опитвам се да мисля, да открия някакъв смисъл във всичко това.
- Хубаво... - започвам, но установявам, че нямам думи да продължа изречението. Все пак ги намирам. - За кого работите?
Дарил клати глава.
- Не знаем, Ед. Просто правим онова, което ни се казва. - И се опитва да обобщи: -Но тази вечер си изпратен тук, за да си припомниш, че не искаш да умреш по същия начин като баща си. Разбираш ли?
Кимам утвърдително.
- Имаме да ти кажем още едно последно нещо и после изчезваме от живота ти завинаги.
Наострям уши.
- Какво е то?
Те вече си тръгват.
- Че трябва да почакаш още малко, разбираш ли?
И аз стоя и чакам.
Какво друго ми остава?
Гледам как Дарил и Кийт спокойно се отдалечават в нощта. Отиват си и вече никога няма да ги видя.
Благодаря казвам, но те не чуват. Жалко, че няма никога да го чуят.
Минават още няколко дни и разбирам, че нямам друг избор, освен да чакам. Почти съм се отказал, когато една сутрин, докато се прибирам от работа, ме спира младеж с джинси, яке и шапка.
Сяда отзад.
Както си му е редът.
Питам го накъде да карам.
Както си му е редът.
И чувам отговора.
"Шипинг Стрийт" 26.
Това вече не е в реда на нещата.
Вцепенявам се и едва не набивам спирачки.
- Карай - казва той, без да ме погледне. - Накъдето ти казах, Ед. "Шипинг Стрийт"
26.
Потеглям.
Никой от нас не проронва дума до града. Карам внимателно, с неспокойно шарещ поглед и разтуптяно сърце. Завивам но моята улица и спирам пред моята врата.
Човекът на задната седалка сваля шапката си и вдига глава. Една сега успявам да го видя в огледалото.
- Ти! - възкликвам.
- Да.
Нещо по-силно от изненада и потрес сковава всяка моя възможна мисъл или реакция - защото на задната седалка на таксито ми седи провалилият се банков обирджия от началото на тази история. Червеникавите му бакенбарди са си на мястото и е все така грозен.
- Шестте месеца минаха - съобщава ми той. Този път звучи недружелюбно.
- Но...
- Не задавай въпроси, просто карай. Закарай ме на "Едгар Стрийт" 45.
Карам го.
- Помниш ли това място? - пита той.
Помня го.
- А сега на "Харисън Авеню" 13.
С неуспелия банков обирджия обикаляме всички адреси един по един. Отиваме при Мила и Софи, при отеца и Анджи Карузо, при братята Роуз.
- Помниш ли? - пита ме той всеки път.
В таксито си припомням всяко от тези места, всяко послание.
- да - казвам му. - Помня.
- Добре. Сега на "Глори Роуд".
- "Клоун Стрийт" и къщата на майка ти.
- "Бел Стрийт".
- Последните три ги знаеш.
Караме из улиците на града, докато слънцето се издига в небето Отиваме до Ричи, на площадката с неподдържаната трева, до къща та на Одри. Всички тези места ми навяват спомени. Понякога ми ги иска да спра и да остана. Завинаги.
С Ричи в реката.
С Марв на люлките.
Да танцувам с Одри в тихия пожар на изгрева.
- А сега накъде? - питам го, когато стигаме пред нас.
- Слизай - казва ми той и вече не мога да се сдържам.
- Ти беше, нали? Обра банката, защото знаеше, че...
- Млъкни, Ед!
Стоим до таксито на утринното слънце. Той вади нещо от джоба на якето си. Малко плоско огледалце.
- Помниш ли какво ти казах на процеса, Ед?
- Помня.
Не знам защо, но усещам как започва да ми пари на очите.
- Кажи ми.
- Каза всеки път, като погледна в огледалото, да си спомням, че гледам мъртвец.
- Точно така.
Пишман крадецът прави крачка и застава пред мен. На устните му играе лека усмивка, когато вдига огледалцето към лицето ми. Вглеждам се в себе си.
- Сега мъртвец ли виждаш? - пита той.
Отново в мен нахлуват образите на всички тези места и хора. Прегръщам момиченцето на верандата, представям се за Джими пред една великолепна старица. Гледам как едно момиче бяга с най-прекрасните окървавени стъпала на света.
Смея се на вълнението, изписано на лицето на един вярващ човек. Виждам сладоледените устни на Анджи Карузо и усещам предаността на братята Роуз. Гледам как мракът над едно семейство се озарява от силата и славата, позволявам на майка ми да излее истината, любовта и разочарованието на живота си, седя в киното на един самотен мъж.
Гледам в огледалото и виждам как стоя с моя приятел в реката, как Марвин Харис люлее дъщеря си на люлката високо в небето, как танцувам с любовта и с Одри цели три минути...
- Е? - пита той отново. - Още ли виждаш мъртвец?
- Не - отговарям този път.
- Значи си е струвало.
Той е отишъл в затвора заради тези хора.
Отишъл е в затвора заради мен.
И сега си тръгва с няколко последни думи.
- Довиждане, Ед. Най-добре се прибирай.
И изчезва.
Също като Дарил и Кийт, вече никога няма да го видя.
Възможно най-спокойно влизам вкъщи. Входната врата зее.
На дивана седи млад мъж и тихо и доволно гали Портиер.
- Кой си...
- Здрасти, Ед - казва той. - Радвам се да се запознаем най-сетне.
- Ти ли...
Той кима.
- Ти пращаше...
Той кима отново.
Изправя се и казва:
- Дойдох в града преди година, Ед.
