Има доста къса кестенява коса, малко по-нисък е от средния ръст и е облечен в риза, черни джинси и сини маратонки. С всяка следваща минута все повече прилича на момче, а не на мъж, макар че гласът му не е момчешки.
- Да, преди година, и видях как погребваха баща ти. Видях теб, игрите ти на карти, кучето ти, майка ти. Връщах се отново и отново и те наблюдавах така, както ти наблюдаваше всички тези хора... Той се извръща за миг, почти засрамен. - Аз убих баща ти, Ед. Аз организирах нескопосния банков обир по времето, когато ти беше там. Аз накарах онзи мъж да насилва жена си. Казах на Дарил и Кийт да ти сторят всичко това, а също и онзи приятел да те заведе при камъните... - Той свежда поглед, после отново вдига глава. - Аз ти причиних всичко това. Направих те калпав таксиметров шофьор и те накарах да извършиш всички онези неща, па които си мислеше, че не си способен.
Стоим и се гледаме. Чакам още думи.
- И защо? - Той млъква за момент, но не е свършил. Защото ти си олицетворение на посредствеността, Ед. И ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си. - Напрегнат е, усещам вълнението му. Това е отговорът на всичко. - Дори и аз...
Той сяда на дивана.
Спомням си усещането, че градът е като нарисуван около мен, а чувствата са измислени. Дали всичко това наистина се случва?
Да, случва се. Младият мъж прокарва пръсти през косата си.
Изправя се и поглежда дивана. На една от възглавниците лежи бледожълта папка.
- Всичко е тук - казва той. - Всичко съм написал за теб. Всяка идея, която ми хрумваше. Всеки човек, на когото си помогнал, когото си наранил, с когото си се срещнал.
- Но... как? - Едва различавам собствените си думи.
- Дори и това е вътре, този разговор.
Стоя потресен, изумен, втрещен.
По някое време успявам да отворя уста.
- А аз истински ли съм?
Той дори не се замисля. Не е необходимо.
- Виж папката. Накрая. Видя ли го?
Надраскано е с големи букви на обратната страна на картонена подложка за бира. С черно мастило. "Разбира се, че си истински - като всяка мисъл или всяка история. Когато си вътре, тя е истинска."
- Най-добре е да тръгвам - казва той. - Сигурно искаш да разгледаш папката. Всичко
е вътре.
За миг ме обзема паника. Това е същото чувство на пропадане, което изпитващ, когато загубиш управлението на колата си или правиш фатална грешка.
- И сега какво да правя? - питам отчаяно. - Кажи ми! Какво да правя сега?
Той е все така спокоен. Поглежда ме замислено и казва:
- Продължавай да живееш, Ед... Тук свършва само написаното.
Той остава още десетина минути, сигурно заради шока, който ми е причинил. Аз стоя прав и се опитвам да разсъждавам, да надмогна случилото се.
- Наистина мисля, че е най-добре да си вървя - повтаря той, този път по-решително.
Трудно ми е, но го изпращам до вратата.
На верандата се сбогуваме и той тръгва по улицата.
Чудя се как ли се казва, но съм сигурен, че скоро ще го науча.
Той е писал за това, копелето, сигурен съм. Всичко е описал.
Докато върви по улицата, вади от джоба си малък бележник и си записва нещо. Кара ме да се замисля дали и аз да не направя нещичко по въпроса. В крайна сметка, аз съм този, който свърши цялата работа.
Ще започна с банковия обир.
Нещо като "Онзи с пистолета не става за нищо”.
Но бас държа, че той вече ме е изпреварил.
На обложката на всички тези думи ще стои неговото име, не моето.
Той ще обере лаврите.
Или ругатните, ако се провали.
Но не забравяйте, че не той, а аз вдъхнових тези страници. Аз бях този, който...
Звучи ми познато.
Цял ден си мисля за какво ли не. Преглеждам папката и откривам всичко, точно както ми каза той. Вътре са описани идеите, обрисувани са хората. Нахвърляни са ескизи, хванати с телбод. Началото и краят се сливат и лъкатушат.
Минават часове.
После дни.
Не излизам от моята дупка и не вдигам телефона. Почти не ям. Портиер седи с мен, докато минутите отминават.
Дълго се чудя какво чакам, накрая разбирам, че е бил прав.
Сигурно чакам живота извън тези страници.
Един следобед чувам нещо, което ми напомня за последното почукване на вратата ни. На разнебитената веранда стои Одри. Пита може ли да влезе и гледа настрани.
В коридора се обляга на вратата и казва:
- Ед, може ли да остана?
Приближавам се до нея.
- Разбира се, можеш да преношуваш тук.
Но тя поклаща глава и блуждаещият й поглед се заковава в пода.
Одри пристъпва към мен и думите й ме разтърсват.
- Не за вечерта - казва тя. - Завинаги.
Свличаме се на пода и Одри ме целува. Устните й се сливат с моите, вкусвам дъха й, поглъщам го, усещам го, търся го. Той ме залива отвътре с талазите на красотата й. Заравям пръсти в сламените й коси. Докосвам нежната кожа на шията й, а тя продължава да ме целува жадно.
Когато свършваме, Портиер идва и ляга до мен.
- Здрасти, Портиер - казва Одри и очите й сияят. Изглежда щастлива.
Портиер ни гледа. Той е самата мъдрост. Разбира всичко. И казва:
