Той все още бе пълна загадка за мен и ставаше още по-мистичен тук, в Сет-Тур. Матю във Франция бе различен от Матю в Англия. Никога не го бях виждала така отдаден на работата си. Раменете му не бяха напрегнати, а издаваха спокойствие. Бе леко прехапал устните си, докато пишеше на компютъра. Това бе признак за концентрация, малката бръчка между веждите му също говореше, че е напълно съсредоточен. Бе напълно забравил за мен, пръстите му летяха по клавиатурата и натискаха доста силно бутоните. Сигурно доста често сменя лаптопите, като се има предвид колко деликатни са пластмасовите им части. Стигна до края на изречението, облегна се назад и се протегна. След това се прозя.
Никога преди не го бях виждала да се прозява. Дали прозявката, също като отпуснатите му рамене, беше признак на спокойствие? В първия ден, след като се запознахме, ми бе казал, че се чувства най-добре в позната среда. Тук познаваше всеки сантиметър, всяка миризма и всяко същество, което бродеше наоколо. А и връзката с майка му и Март му даваше сила. Това странно сборище на вампири беше неговото семейство, което ме бе приело заради Матю.
Върнах се на Дарвин. Но ваната, топлината от камината и непрекъснатото фоново тракане на клавишите ме приспаха. Събудих се и открих, че съм завита с одеяло, а „Произход на видовете“ лежеше на пода, прилежно затворен и с листче между страниците, което отбелязваше докъде съм стигнала.
Изчервих се.
Бяха ме хванали да надничам.
— Добър вечер — каза Матю от дивана срещу мен. Сложи листче на страницата, до която бе стигнал, затвори книгата си и я пусна на коленете си. — Мога ли да те заинтригувам с малко вино?
Предложението звучеше много, много добре.
— Да, моля.
Матю отиде до малка масичка от осемнайсети век близо до стълбището. На нея имаше бутилка без етикет, тапата бе извадена и лежеше отстрани. Наля две чаши, подаде ми едната и седна. Помирисах виното, предчувствайки първия му въпрос.
— Малини и скали.
— За вещица си доста добра — кимна одобрително Матю.
— Какво е? — попитах и отпих. — Старо ли е? Колекционерска рядкост?
Той отметна глава и се засмя.
— Нито едното, нито другото. Сложено е в бутилката сигурно преди пет месеца. Местно вино, от лозята надолу край пътя. Нищо особено, дори не е скъпо.
Може и да не беше нещо особено, нито скъпо, но бе свежо и миришеше на дървета и пръст като въздуха край Сет-Тур.
— Виждам, че си се отказала да търсиш Библията в полза на доста по-научен труд. Хареса ли ти Дарвин? — смени темата той, докато ме наблюдаваше как отпивам.
— Още ли вярваш, че свръхестествените същества и хората имат общи предци? Възможно ли е разликите между нас да са като между расите?
Той въздъхна нетърпеливо.
— В лабораторията ти казах, че не знам.
— Но си бил сигурен през 1859 година. Тогава си смятал, че пиенето на кръв е просто хранителен навик, а не знак за различие.
— Знаеш ли колко е напреднала науката от времето на Дарвин? Ученият е длъжен да променя схващанията си в светлината на новите открития. — Отпи от виното и подпря чашата на коляното си. Пламъците от камината се пречупиха през стъклото и течността. — Пък и вече няма достатъчно убедителни доказателства за различията между расите. Съвременните изследвания показват, че досегашните разбирания за расите не са нищо повече от остарели човешки методи за обяснение на лесно забележимите отлики между наблюдаващия и останалите.
— Въпросът защо сме на тази земя и как сме се появили май наистина те занимава — произнесох бавно. — Виждам го на всяка страница от книгата на Дарвин.
Матю се загледа във виното си.
— Това е единственият въпрос, чийто отговор си струва да се търси.
Гласът му беше мек, но профилът му издаваше напрегнатост. Чертите му бяха изострени, а челото — свъсено. Исках да разсея тревогата му и да го накарам да се усмихне, но не помръдвах от мястото си. Пламъците от камината танцуваха по бледата му кожа и тъмната коса. Матю взе отново книгата с една ръка, а в другата продължи да държи чашата.
Припадаше здрач. Взрях се в огъня. Когато часовникът на бюрото удари седем, Матю остави книгата.
— Да отидем ли при Изабо в салона преди вечеря?
— Да — съгласих се и вдигнах рамене. — Но нека преди това се преоблека. — Гардеробът ми изобщо не можеше да се мери с този на Изабо, но не исках да излагам чак толкова много Матю. Както винаги той изглеждаше готов за подиумите на Милано само в черните си вълнени панталони и един от безбройните си пуловери. При последните си докосвания до тях се бях уверила, че всичките са кашмирени.
Качих се горе и се зарових в платнения сак. Избрах чифт сиви панталони и сапфиреносин пуловер от фина вълна със стегнато деколте и широки ръкави. Косата ми бе сравнително прибрана благодарение на това, че бе изсъхнала затисната под главата ми на дивана.
След като изпълних минимума изисквания за представителност, обух мокасините си и слязох на долния етаж. Чувствителният слух на Матю бе доловил движенията ми. Той ме чакаше до стълбите. Когато ме видя, очите му светнаха и устните му бавно се разтегнаха в усмивка.
