Пасажът ми напомни за амулета на Матю от Витания, миниатюрния сребърен ковчег на Лазар. Посегнах към Библията.
— Марко, 16, Псалм 56 и Второзаконие, 32, стих 40 — проряза тишината гласът на Матю. Беше като автомат за библейски справки.
— Как разбра какво чета? — Извърнах се, без да ставам от стола, за да го видя по-добре.
— Устните ти се движеха — обясни, без да откъсва поглед от монитора си, а пръстите му продължаваха да тракат по клавиатурата.
Стиснах устни и се върнах към текста. Авторът бе използвал всеки библейски откъс, който съответстваше на алхимичния разказ за смъртта и съзиданието, беше ги парафразирал и слял заедно. Придърпах Библията към себе си. Беше подвързана с черна кожа, златист кръст украсяваше корицата. Отворих на Евангелието на Марко и прегледах шестнайсета глава. Ето го, 16:3. „И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“
— Намери ли го? — попита кротко Матю.
— Да.
— Добре.
Стаята отново притихна.
— А къде е стихът за утринната звезда? — Понякога езическото ми възпитание се оказваше сериозен професионален недостатък.
— „Откровение на Йоан Богослов“, глава 2, стих 28.
— Благодаря.
— За мен е удоволствие. — От бюрото му долетя сподавен смях. Наведох се над ръкописа и се направих, че не съм чула.
След още два часа четене на миниатюрния готически ръкописен шрифт и търсене на съответствия в Библията бях вече напълно готова за езда. Точно тогава Матю предложи да си починем. Като допълнителна награда ми обеща на обяд да ми разкаже как се е запознал с физиолога от седемнайсети век Уилям Харви.
— Историята не е много интересна — отбеляза Матю.
— За теб може и да не е. Но за историк на науката? Това е почти като да се запозная на живо с човека, който се е сетил, че сърцето е помпа.
Слънцето не се бе показвало иззад облаците откакто пристигнахме в Сет-Тур, но това не ни пречеше. Матю изглеждаше по-спокоен, а аз се чувствах изненадващо щастлива, че съм се махнала от Оксфорд. Заплахите на Джилиан, снимката на родителите ми, дори Питър Нокс избледняваха с всеки изминал час.
Когато излязохме в градината, Матю започна оживено да ми обяснява за някакъв проблем в неговата работа. Ставаше въпрос за липсващ компонент в кръвна проба, който би трябвало да е там, но не можели да го открият. Нарисува ми хромозома във въздуха, за да разбера по-добре, и се впусна в обяснения. Аз кимах, макар нищо да не разбирах. Той не спираше да говори, през това време ме прегърна през раменете и ме придърпа към себе си.
Завихме покрай живия плет. До портата, през която бяхме минали предния ден по време на езда, стоеше мъж в черно. От начина, по който се бе облегнал на ствола на кестеново дърво, елегантен като тръгнал на лов леопард, предположих, че е вампир.
Матю ме бутна зад себе си.
Мъжът се оттласна грациозно от дървото и тръгна към нас. Вече бях сигурна, че е вампир, заради неестествено бледата му кожа, огромните тъмни очи, подчертани от черното яке, черните джинси и ботушите. Не му пукаше кой го разпознава. Вълчето му изражение беше единственият недостатък на ангелското му лице със симетрични черти и тъмна коса, която падаше на къдрици над яката му. Беше по-дребен и по-слаб от Матю, но несъмнено излъчваше сила. От погледа му ме побиха ледени тръпки.
— Доменико — поздрави спокойно Матю, макар леко да повиши глас.
— Матю. — Очите на вампира бяха пълни с омраза.
— Не сме се виждали от години. — Матю говореше небрежно, сякаш внезапната поява на вампира не беше кой знае какво събитие.
Доменико се замисли.
— Кога беше последният път? Във Ферара? И двамата се биехме срещу папата, макар и по различни причини, доколкото си спомням. Опитвах се да спася Венеция. А ти се мъчеше да спасиш тамплиерите.
Матю кимна бавно, без да откъсва поглед от вампира.
— Като че ли си прав.
— И след това, приятелю, ти сякаш изчезна вдън земя. Имахме толкова общи приключения в младостта си: по море, в Светите земи. Венеция винаги е предлагала много забавления за вампир като теб, Матю. — Доменико поклати тъжно глава. Вампирът край портата наистина имаше много венециански вид, сякаш беше някаква греховна кръстоска между ангел и дявол. — Защо не ми дойде на гости, когато пътуваше от Франция до някое от другите ти любими места?
— Ако съм те обидил с нещо, Доменико, това е станало толкова отдавна, че едва ли има значение в момента.
— Може би, но едно не се е променило през всичките тези години. Край всяка криза винаги се навърта някой от семейство Дьо Клермон. — Обърна се към мен и лицето му придоби лакомо изражение. — А това сигурно е вещицата, за която съм слушал толкова много.
— Даяна, върни се в замъка — нареди ми строго Матю.
Опасността беше осезателна. Поколебах се, защото не исках да го оставям сам.
— Върви — повтори той и тонът му бе остър като меч.
Вампирът натрапник видя нещо през рамото ми и се усмихна.
Лъхна ме леден вятър и една студена твърда ръка хвана моята.
— Доменико — разнесе се мелодичният глас на Изабо. — Какво неочаквано посещение.
Той се поклони официално.
— Високоуважаема, радвам се да те видя в такова добро здраве. Как разбра, че съм тук?
