— Предаде предупреждението си, Доменико — каза Матю с мек тон.
— Това беше всичко, което имах да казвам на вещицата — заяви венецианецът. — Но имам послание и за теб.
— Тогава Даяна ще се върне в замъка. Отведи я от тук, маман — нареди той строго.
Този път майка му незабавно се подчини. Март ни последва.
— Откъде пък се пръкна този? — промърмори Март, след като се прибрахме на сигурно място в замъка.
— От ада, предполагам — каза Изабо. Докосна набързо лицето ми с върха на пръстите си, но ги отдръпна веднага, щом усети топлината по пламналите ми от гняв страни. — Ти си смело момиче, но постъпи безразсъдно. Не си вампир. Не се излагай на риск, като се караш с Доменико или с някой от неговите съюзници. Стой настрана от тях.
Изабо не ми даде възможност да отговоря. Поведе ме през кухнята, трапезарията, салона и ме вкара в голямата зала. Накрая ме бутна към арката, която водеше към най-високата кула на замъка. Краката ми се подкосиха, като си представих изкачването.
— Налага се — настоя тя. — Матю ще ни търси там.
Водена от гняв и страх, изкачих половината стълби, а втората половина преодолях от чист инат. След като прекрачих и последното стъпало, се озовах на плосък покрив, от който във всички посоки се откриваше гледка километри напред.
Подухна вятър, който разроши сплетената ми коса и ме обви с мъгла.
Изабо ловко се придвижи до един пилон, който се извисяваше на още няколко метра в небето. Издигна на него назъбено черно знаме, украсено със сребриста змия, захапала опашката си. То се развя и проблесна в мрачния ден. Изплющя по външния край на каменната стена и Доменико вдигна поглед.
След малко над сграда в селото се развя подобно знаме и се чу биене на камбана. Мъже и жени наизлязоха от къщи, барове, магазини и офиси и извърнаха лица към Сет-Тур, където се развяваше древният символ на вечността и прераждането. Погледнах Изабо с недвусмислено въпросително изражение.
— Това е гербът на семейството ни и предупреждение към хората от селото да са нащрек — обясни тя. — Вдигаме знамето само когато има чужди сред нас. Обитателите на селото са свикнали да живеят край вампири и въпреки че няма защо да се страхуват от нас, от години постъпваме така. Светът е пълен с вампири, на които не може да се има доверие, Даяна. Доменико Микеле е един от тях.
— Нямаше нужда да ми го казваш. Кой, по дяволите, е той?
— Един от най-старите приятели на Матю — промърмори Изабо, без да откъсва очи от сина си. — Което го прави много опасен враг.
Аз също се вторачих в Матю, който продължаваше да си разменя реплики с Доменико през ясно очертана буферна зона. След бързите размазани движения в сиво и черно венецианецът се върна обратно до кестеновото дърво, на което го бяхме намерили облегнат. Над полето се чу силен пукот.
— Много добре — промълви Изабо.
— Къде е Март? — Погледнах през рамо към стълбището.
— В коридора. За всеки случай. — Изабо не откъсваше зоркия си поглед от сина си.
— Възможно ли е Доменико да се качи и да ми прегризе гърлото?
Изабо извърна черните си блестящи очи към мен.
— Това би било прекалено лесно, скъпа. Първо би си поиграл с теб. Той винаги си играе с жертвите си. И обича да го прави пред публика.
Преглътнах нервно.
— Мога да се грижа за себе си.
— Вероятно, ако имаш толкова силна дарба, колкото Матю предполага. Вещиците могат да се предпазват, знам го от опит. Трябват им съвсем малко усилия и кураж — каза Изабо.
— Какво е това Паство, за което спомена Доменико? — попитах.
— Съвет от деветима — по трима от всяка от общностите на демоните, вещиците и вампирите. Създаден е по време на Кръстоносните походи, за да ни предпазва от човешките същества. Бяхме невнимателни и се набъркахме прекалено много в политиката и другите им лудости. — Изабо изглеждаше огорчена. — Амбицията, гордостта и алчни същества като Доменико, които никога не са доволни от съдбата си и все искат повече — ето това ни накара да създадем правила.
— И се съгласихте с определени условия? — Беше истинска лудост някакви обещания, дадени от свръхестествените същества през Средновековието, да имат влияние върху Матю и мен.
Изабо кимна. Вятърът поде няколко кичура от тежката й коса и ги развя край лицето й.
— Събиранията ни бяха прекалено забележими. А когато се намесихме в делата на човешките същества, те станаха подозрителни към интелигентността ни. Бедните същества нямат толкова бърза мисъл, но пък не са и съвсем глупави.
— Под събирания нямаш предвид вечери и танци, нали?
— Никакви вечери и танци, нито целувки и песни — отвърна натъртено Изабо. — А това, което следва след танците и целувките, също е забранено. Преди да се съгласим с правилата, бяхме прекалено самоуверени. Бяхме и повече на брой, и все свикнали да си взимат каквото им се прииска, без да мислят за цената.
— И какво още включва това обещание?
