Прехапах устни и се опитах да преглътна сълзите си, но не успях. Направих три бавни стъпки към стълбището на кулата, след това се затичах разплакана. Март ме погледна разбиращо и ме пусна да мина.
Когато излязох навън в студения влажен въздух, видях веещото се знаме на семейство Дьо Клермон. Облаците продължаваха да засенчват луната. Мракът ме притискаше от всички страни и единственото същество, което можеше да ме спаси от него, си тръгваше и отнасяше светлината със себе си.
Надвесих се през парапета на върха на кулата и видях Матю до рейнджровъра да разговаря оживено с Изабо. Тя изглеждаше шокирана. Беше го сграбчила за ръкавите на якето, сякаш се опитваше да го спре да не се качва в колата.
Бледата му ръка се отскубна от хватката й. Юмрукът му се стовари върху покрива на колата. Подскочих. Матю никога не бе използвал край мен силата си върху нещо по-голямо от орех или черупка от стрида, а вдлъбнатината, която остави в ламарината, бе обезпокоително голяма.
Той наведе глава. Изабо го докосна леко по бузата. Тъжното му лице едвам се виждаше в здрача. Влезе в колата и каза още няколко думи. Майка му кимна и хвърли бърз поглед към кулата. Отстъпих назад с надеждата никой от тях да не ме е видял. Колата забръмча и тежките й гуми проскърцаха по чакъла, когато Матю потегли.
Фаровете на рейнджровъра изчезнаха зад хълма. След като Матю си тръгна, се облях в сълзи.
Чак тогава разбрах какво представлява вещерската вода.
Преди да срещна Матю, в живота ми сякаш нямаше място за нищо ново — особено за нещо толкова значимо като вампир на хиляда и петстотин години. Но той бе успял незабелязано да се вмъкне в неизследвани празни места.
Сега, когато си тръгна, усещах осезаемо липсата му. Седях на върха на кулата и сълзите разяждаха решимостта ми да се боря за него. Изведнъж край мен се появи вода. Седях в локва, чието ниво непрекъснато се покачваше.
Не валеше, въпреки че беше облачно.
От очите ми се стичаха нормални сълзи, които обаче после се превръщаха в сфери с големината на снежни топки, пльосваха се и се разтичаха по покрива. Косите ми се превърнаха във водни струи и обливаха тялото ми. Отворих уста, за да вдишам, защото водата течеше по лицето ми и запушваше носа. Имаше вкус на морска сол.
Март и Изабо ме наблюдаваха през водната стена. Лицето на по-възрастната жена бе мрачно. Устните на Изабо се движеха, но грохотът от хиляди раковини заглушаваше гласа й.
Изправих се с надеждата, че изливът ще спре. Опитах се да кажа на двете жени да оставят водата да ме отнесе заедно с мъката ми и спомена за Матю, но така само вдигнах нивото. Протегнах ръце напред, надявах се всичко да спре, но от върховете на пръстите ми рукнаха нови струи. Жестът ми напомни как майка ми протягаше ръце към баща ми и вълните се вдигнаха още по-високо.
Водата се лееше, а аз все повече губех контрол над нея. Внезапната поява на Доменико ме бе уплашила повече, отколкото се осмелявах да си призная. Матю го нямаше. А аз се бях заклела да се боря за него с врагове, които не познавах и не разбирах. Вече беше ясно, че миналото на Матю не се състоеше само от уютни камини, вино и книги. Нито е протекло само в рамките на едно лоялно семейство. Доменико бе намекнал за неговата мрачна страна, изпълнена с враждебност, опасности и смърт.
Почувствах се изтощена и водата ме повлече надолу. Умората бе придружена с някаква странна еуфория. Бях приклещена между собствената си смъртност и стихия, която обещаваше огромна необозрима мощ. Ако й се предадях, с Даяна Бишъп бе свършено. Щях да се превърна във вода, която щеше да е едновременно навсякъде и никъде, щях да се освободя от тялото и болките си.
— Съжалявам, Матю. — Но думите ми се превърнаха в тихо бълбукане след пороя.
Изабо пристъпи към мен и чух силно пукане вътре в главата си. Предупреждението се разби в грохота на водата като прииждаща към брега вълна. Край краката ми се завихри вятър и завъртя потоците. Вдигнах ръце към небето, а въздухът и водата образуваха фуния около тялото ми.
Март сграбчи Изабо за ръката и устните й започнаха бързо да се движат. Майката на Матю се опита да се отдръпне и видях как произнесе „не“, но Март не я пускаше и се взираше настойчиво в нея. След няколко секунди раменете на Изабо се отпуснаха. Тя се обърна към мен и запя. Нейният изпълнен с копнеж и съблазън глас проникна през водната стена и ме повика обратно в реалността.
Нивото на водата започна да спада. Знамето на семейство Дьо Клермон, което досега яростно бе плющяло, отново започна леко да се поклаща. Водопадите от пръстите ми изтъняха до поточета, след това до струйки и накрая напълно пресъхнаха. Водните змии от косата ми също изчезнаха. Накрая и от устата ми престана да се излива вода и от гърлото ми се откъсна изненадана въздишка. Прозрачните сфери, които падаха от очите ми вместо сълзи, бяха последните следи от вещерската вода, те спряха последни, а бяха първите, които се появиха. Потопът, който предизвиках, се оттече през малките дупчици в зидовете край ръба на кулата. Чувах как водата се излива долу върху чакъла в двора.
