Храната ми се струваше като талаш, но въпреки това стомахът ми къркореше. След като изядох два сандвича, Март пъхна каната в ръцете ми. Нямаше нужда да ми казва да пия. Горещата течност се спусна в гърлото ми и отми солените следи от водата.
— Това вещерска вода ли беше? — Потръпнах при спомена за потопа, който се изля от мен.
Изабо стоеше до прозореца и се взираше в мрака навън. Обърна се и тръгна към дивана срещу мен.
— Да — потвърди тя. — Отдавна не бях виждала подобно нещо.
— Слава богу, че не стана както обикновено — казах тихо и отпих от чая.
— Повечето вещици в днешно време не са достатъчно силни, за да призоват вещерската вода като теб. Могат да правят вълни в езеро или да предизвикат дъжд, ако има облаци. Но не се превръщат във вода. — Изабо седеше срещу мен и ме разглеждаше с искрено любопитство.
Аз се бях превърнала във вода. Когато осъзнах, че това не е обичайно, се почувствах уязвима и още по-сама.
Чу се звън.
Изабо бръкна в джоба си и извади малък червен телефон, който изглеждаше необичайно ярък и високотехнологичен в бледата й ръка и на фона на класическите й дрехи в земни цветове.
— Oui? А, добре. Радвам се, че си пристигнал жив и здрав. — Говореше на английски, за да мога да разбирам и аз. Кимна към мен. — Да, добре е. Яде. — Изправи се и ми подаде телефона. — Матю иска да говори с теб.
— Даяна? — Едвам чувах гласа му.
— Да? — Не смеех да говоря много, защото се боях, че от устата ми ще излезе и нещо друго освен думи.
Той въздъхна с облекчение.
— Просто исках да се уверя, че си добре.
— Майка ти и Март се грижат страхотно за мен. — И не наводних замъка, помислих си.
— Гласът ти звучи уморено. — Разстоянието между нас го караше да се тревожи и той улавяше всеки нюанс в тона ми.
— Така е. Беше дълъг ден.
— Тогава поспи — предложи той с неочаквано нежен тон. Затворих очи, защото в тях изведнъж избиха сълзи. Нямаше да мога да спя тази нощ. Притеснявах се какво би направил в поредния си необмислен героичен опит да ме защити.
— Ходи ли до лабораторията?
— В момента отивам там. Маркъс иска да проверим заедно всичко и да се уверим, че сме взели необходимите защитни мерки. Мириам провери системата за сигурност и в дома ми. — Казваше ми половината истина и го правеше убедително и уверено, но аз знаех какво става. В един миг мълчанието между нас стана непоносимо.
— Не го прави, Матю. Не се опитвай да преговаряш с Нокс.
— Ще се погрижа да е безопасно за теб, когато се върнеш в Оксфорд.
— Нямам какво повече да ти кажа. Ти си взел решение. Аз също. — Подадох телефона на Изабо.
Тя се намръщи и го дръпна от ръката ми със студените си пръсти. Сбогува се със сина си, чух, че и той й отговори, но не успях да различа думите.
— Благодаря, че не му каза за вещерската вода — казах тихо, след като тя прекъсна връзката.
— Това е твоя работа, не моя. — Изабо се приближи към камината.
— Но не е хубаво да разказвам за нещо, което не разбирам. Защо силата ми се проявява сега? Първо вятърът, след това виденията, а сега и водата. — Потръпнах.
— Какви видения? — попита Изабо с явно любопитство.
— Матю не ти ли каза? Има го в ДНК теста ми… Магията. — Препъвах се във всяка дума. — Тестът показа, че могат да се появят видения, и те започнаха.
— Матю никога не би ми казал какво му е разкрила кръвта ти, със сигурност не и преди да получи твоето разрешение, а най-вероятно не би го направил дори и ти да му позволиш.
— Виденията се появиха тук, в замъка. — Поколебах се. — Как се научи да ги контролираш?
— Матю ти е казал, че съм имала видения, преди да стана вампир. — Изабо поклати глава. — Не биваше да го прави.
— Вещица ли си? — Това би обяснило неприязънта й към мен.
— Вещица? Не. Матю се чуди дали не съм била демон, но със сигурност някога бях обикновено човешко същество. Сред тях също има хора с видения. Не само свръхестествените са благословени или прокълнати по този начин.
— Успявала ли си някога да овладееш виденията или да предвидиш появата им?
— С времето става по-лесно. Има предупредителни знаци. Понякога едвам доловими, но се виждат. Март ми помогна с това.
Това бе единствената информация, която получих за миналото на Март. Не за първи път се почудих на колко години са двете жени и какви съдбовни сили ги бяха събрали.
Март стоеше със скръстени ръце.
— Oc — каза тя и погледна покровителствено и нежно Изабо. — По-лесно е, ако оставиш виденията да преминат през теб, без да им се съпротивляваш.
— Бях прекалено шокирана, за да се съпротивлявам — отговорих и си спомних какво стана в салона и библиотеката.
— Шокът е защитната реакция на тялото ти — обясни Изабо. — Трябва да се опиташ да се отпуснеш.
— Трудно е да се отпусна, когато виждам рицари в доспехи и лица на непознати жени, примесени със сцени от собственото ми минало. — И се прозях.
— Прекалено изтощена си, за да мислиш в момента. — Изабо се изправи.
— Не съм готова да заспя. — Потиснах нова прозявка и покрих устата си с опакото на дланта.
Тя ме погледна с интерес, като красив сокол, който разглежда полска мишка. После погледът й стана палав.
— Лягай в леглото, ще ти разкажа как създадох Матю.
