— Д-р Бишъп, може ли да ви покажа нещо, когато имаме малко свободно време? — Гласът на Матю ме накара да подскоча.
— Да, разбира се — обърнах се веднага към него. — Благодаря — прошепнах на господин Джонсън.
— Тръгваме си, и то веднага — просъска Матю. На пътеката срещнахме най-различни видове свръхестествени същества, които ни гледаха настойчиво. Видях Нокс, Тимъти, сестрите вампирки, Джилиан и още няколко непознати лица. От портретите над полиците в „Херцог Хенри“ в нас се взираха с мрачно неодобрение крале, кралици и други видни личности.
— Не може да е изчезнал, видях го — повторих като в транс. — Трябва да ги накараме да проверят.
— Не говори сега за това, дори не мисли за него. — Матю събра нещата ми със скоростта на светлината, направо не виждах ръцете му, докато запаметяваше написаното на компютъра ми и го затваряше.
Послушах го и започнах да изреждам наум английските монарси от Вилхелм Завоевателя до наши дни, за да отвлека мислите си от липсващия ръкопис.
Нокс мина покрай мен, видях го, че пише съобщение на мобилния си телефон. След него вървяха сестрите вампирки, които изглеждаха по-мрачни от обикновено.
— Защо си тръгват? — учудих се.
— Защото не получи Ашмол. Прегрупират се. — Матю бутна в ръцете ми чантата и компютъра и взе двете книги, които четях. Със свободната си ръка ме хвана за лакътя и ме поведе към гишето за поръчки. Тимъти ни махна тъжно от „Селдън Енд“, преди да вдигне към нас два пръста и да се оттегли.
— Шон, д-р Бишъп се връща в колежа с мен, за да ми помогне да разреша една загадка в трудовете на Нийдъм. Тези книги няма да й трябват до края на деня. Аз също няма да се връщам днес. — Матю му подаде прибраните в кутиите ръкописи. Шон изгледа строго вампира, после подравни кутиите и ги понесе към хранилището.
Не си разменихме нито дума по стълбите, а когато излязохме през стъклените врати на двора, вече бях готова да го залея с въпроси.
Питър Нокс се бе облегнал на парапета, обграждащ бронзовата статуя на Уилям Хърбърт. Матю рязко спря, пристъпи бързо пред мен и ме защити с едрото си тяло.
— Е, д-р Бишъп, не можахте да го вземете пак — подметна злобно Нокс. — Казах ви, че е било случайно. Дори и една Бишъп не може да развали магията без необходимото обучение. Майка ви можеше и да успее, но май нямате нейния талант.
Матю стисна устни, но не каза нищо. Опитваше се да не се меси в споровете между вещици, но нямаше да издържи безкрайно наглостта на Нокс.
— Ръкописът липсва. Майка ми беше надарена, но не беше кучка. — Бях настръхнала и Матю вдигна леко ръка, за да ме успокои.
— Липсва, значи — ухили се ехидно Нокс. — Но въпреки това го намерихте веднъж. Добре, че не развалихте магията втори път.
— И защо? — попитах нетърпеливо.
— Защото не можем да позволим историята ни да попадне в ръцете на животно като него. Вещиците не общуват с вампири, д-р Бишъп. И има основателни причини за това. Помнете коя сте. Ако забравите, ще съжалявате.
Една вещица не бива да пази тайни от другите вещици. Тогава й се случват лоши неща. Думите на Джилиан още отекваха в главата ми. Усетих как стените на Бодлианската библиотека заплашват да се стоварят върху ми. Опитах се да потисна паническия пристъп, който надигаше глава.
— Ако още един път я заплашиш, ще те убия на място. — Гласът на Матю беше спокоен, но един случаен минувач замръзна за миг, когато го чу, което подсказваше, че лицето му издава силните емоции.
— Матю — помолих тихо. — Не тук.
— Почнал си да убиваш вещици, така ли, Клермон? — изрепчи се Нокс. — Свършиха ли се хората и вампирите?
— Остави я на мира. — Гласът на Матю продължаваше да бъде равен, но тялото му бе готово за скок, ако Нокс направеше и най-малко движение към мен.
Лицето на вещера се изкриви.
— Няма начин. Тя принадлежи на нас, а не на теб. Същото се отнася и за ръкописа.
— Матю — повторих по-настоятелно. Момче на тринайсет години, обикновено човешко същество, с обеца на ухото и блед тен го разглеждаше с интерес. — Хората ни гледат.
Той се пресегна назад и сграбчи ръката ми. Шокът от допира на хладната му кожа до моята топла плът и усещането, че съм вързана за него, ме заляха едновременно. Той ме дръпна напред и ме прегърна.
Нокс се изсмя подигравателно.
— Ще ти е необходимо да направиш нещо повече от това, за да я защитиш, Клермон. Тя ще вземе пак ръкописа и ще ни го даде. Ще се погрижим за това.
Без да каже нищо повече, Матю ме избута през полянката и двамата заедно поехме по калдъръмената пътека покрай „Радклиф Камера“. Той хвърли поглед към затворените порти на „Ол Соулс“, изруга кратко и бурно и продължи да ме влачи към Хай стрийт.
— Близо сме — каза и стисна ръката ми малко по-силно.
Не ме пусна и когато влязохме в сградата. Кимна набързо на портиера по пътя към квартирата си. Качихме се в мансардата му, която беше също толкова топла и уютна като в събота вечерта.
Матю хвърли ключовете си на шкафа и ме бутна безцеремонно на дивана. Изчезна в кухнята и се върна с чаша вода. Подаде ми я, а аз само я държах в ръка, без да я пия, обаче той така силно се намръщи, че ме принуди да отпия, но се задавих.
