— Спри да се бориш с мен. — Звучеше развеселен. — Ще се умориш много преди мен, уверявам те.
На курса по самозащита за жени ме бяха научили какво да правя, ако някой ме сграбчи отзад. Вдигнах стъпало и се опитах да го стоваря върху неговото. Матю обаче го отдръпна навреме и петата ми се заби в пода.
— Можем да продължаваме цял следобед в този дух, ако искаш — промърмори той. — Но честно казано, не ти го препоръчвам. Рефлексите ми са много по-бързи от твоите.
— Пусни ме и ще поговорим — процедих през стиснати зъби.
Той се засмя тихо и пикантният му аромат погали голата кожа на тила ми.
— Не се опитвай да се пазариш с мен, Даяна. Не, ще говорим така. Искам да знам колко пъти пръстите ти са посинявали.
— Не много често. — Инструкторът ми бе препоръчал, ако ме сграбчат отзад, да се отпусна и след това да се измъкна от хватката на нападателя. Но ръцете на Матю се затегнаха още повече. — Няколко пъти в детството. Подпалвах разни неща — кухнята, шкафове. Но сигурно защото се опитвах да си угася дланите на чешмата, а водата само усилваше огъня. Един или два пъти подпалих пердетата в стаята ми. Дърво извън дома ми, но беше малко дърво.
— И кога се случи за последен път?
— Миналата седмица, когато Мириам ме ядоса.
— И как стана? — попита той, като опря бузата си в моята. Би било успокоително, ако не ме държеше против волята ми.
— Каза ми, че трябва да се науча да се грижа за себе си и да спра да разчитам на теб за защита. В общи линии ме обвини, че играя ролята на принцеса в беда. — Само при спомена кръвта ми закипя и пръстите ми отново изтръпнаха.
— Ти си всичко друго, но не и принцеса в беда, Даяна. Случва ти се за втори път за по-малко от седмица — каза замислено той. — Интересно.
— Не мисля.
— Сигурен съм, че не мислиш така — потвърди той, — но въпреки това си е интересно. А сега да преминем към друга тема. — Приближи устни към ухото ми, макар че се опитах да се отдръпна, но без успех. — Какви са тези глупости, че се интересувам от нещо повече от един стар ръкопис?
Изчервих се. Краката ми се подкосиха.
— Сара и Ем смятат, че се въртиш около мен, защото искаш нещо от мен. Аз мисля, че искаш Ашмол.
— Но това не е вярно, нали? — прошепна той и нежно потри бузата и устните си в косата ми. Кръвта ми запя. Дори аз я чувах. Той отново се засмя, този път доволно. — И ти не го вярваш. Просто исках да съм сигурен.
Тялото ми се отпусна.
— Матю… — започнах аз.
— Ще те пусна — каза той и се отдръпна. — Но не се втурвай към вратата, ясно?
Още веднъж бяхме влезли в ролите на хищник и жертва. Ако побегнех, инстинктите щяха да му подскажат да ме подгони. Кимнах и той ме пусна, от което аз се почувствах странно неспособна да запазя равновесие.
— Какво да те правя? — Стоеше с ръце на кръста, на лицето му имаше крива усмивка. — Ти си най-разтърсващото същество, което някога съм срещал.
— Никой никога не е знаел какво да ме прави.
— Не се и съмнявам. — Разглеждаше ме известно време. — Отиваме в Удсток.
— Не! В колежа съм в пълна безопасност. — Беше ме предупредил, че вампирите обичат да покровителстват. И беше прав, не ми харесваше.
— Напротив — подчерта и в очите му проблесна гняв. — Някой се е опитвал да проникне в жилището ти.
— Какво? — Бях в шок.
— Разхлабената брава. Не помниш ли?
Всъщност имаше пресни драскотини по металните части. Но аз бях решила, че няма нужда да му казвам за тях.
— Ще останеш в Удсток, докато Питър Нокс напусне Оксфорд.
Сигурно на лицето ми се бе изписала досада.
— Няма да е толкова зле — каза той любезно. — Ще се занимаваш с йога когато си поискаш.
Матю отново се бе превърнал в мой телохранител и нямах голям избор. И ако беше прав — а аз подозирах, че е така — някой вече бе преминал покрай Фред и бе стигнал до квартирата ми.
— Хайде — подкани той и взе чантата с компютъра ми. — Ще те закарам до „Ню Колидж“ и ще изчакам да си събереш багажа. Но този разговор за връзката между Ашмол и посинелите ти пръсти не е приключил — продължи, като ме принуди да го погледна в очите. — Една сега започва.
Слязохме до служебния паркинг и Матю изкара ягуара измежду един скромен воксхол и старо пежо. С ограниченията на трафика в града с кола стигнахме два пъти по-бавно, отколкото щяхме да го направим пеша.
Матю спря пред портите на колежа.
— Веднага се връщам — обещах и преметнах чантата с компютъра на рамо, докато той ми отваряше вратата.
— Д-р Бишъп, имате поща — извика ми Фред във фоайето.
Взех си писмата, а главата ми пулсираше от стрес и тревога.
Размахах пощата си към Матю, преди да се кача в квартирата си.
Когато влязох, изритах обувките и си разтрих слепоочията. Хвърлих поглед към телефонния секретар. Той милостиво не примигваше. Пощата ми се състоеше само от сметки и голям кафяв плик с името ми, напечатано на него. Имаше марка, която показваше, че е от човек от университета. Пъхнах пръсти и измъкнах съдържанието.
Лист обикновена хартия бе прикрепен към нещо гладко и лъскаво. На хартията бе напечатана само една дума. „Помниш ли?“
