— Защо не получих ръкописа втория път? — Бях разтърсена, защото Нокс се бе оказал прав.
— Трябваше да послушам инстинктите си. — Матю стоеше до прозореца, стискаше и разпускаше десния си юмрук и не ми обръщаше никакво внимание. — Не можахме да разгадаем връзката ти с магията. Ти си в смъртна опасност, откакто се докосна за първи път до книгата на Ашмол.
— Нокс може да ме заплашва, Матю, но няма да извърши глупост пред очите на толкова много свидетели.
— Ще останеш в Удсток няколко дни. Държа да си далеч от Нокс. Повече никакви случайни срещи в колежа, никакви разминавания в Бодлианската библиотека.
— Нокс се оказа прав: не мога да взема пак ръкописа. Така че ще ме остави на мира.
— Ще ти се, Даяна! Нокс иска да разбере тайните на Ашмол точно толкова, колкото и ние с теб. — Обикновено безупречното лице на Матю сега бе сгърчено от страдание. Той рошеше косата си с пръсти, докато не заприлича на плашило.
— Откъде и двамата сте толкова сигурни, че в скрития текст има тайни? — почудих се аз и се приближих до камината. — Това е алхимична книга. Може би в нея няма нищо повече.
— Алхимията е история на сътворението, разказана с химични средства. Съществата са химия, претворена в биология.
— Но когато този ръкопис е бил създаден, хората не са знаели нищо за биологията, нито са споделяли твоето виждане за химията.
Очите на Матю се присвиха толкова силно, че се превърнаха в цепки.
— Даяна Бишъп, шокиран съм от тесногръдието ти. — Изобщо не се шегуваше. — Създателите на ръкописа може и да не са знаели нищо за ДНК, но какви доказателства имаш, че не са си задавали същите въпроси за сътворението, каквито мъчат и съвременните учени?
— Алхимичните текстове са алегории, не указания. — Пренасочих страха и тревогата си от последните няколко дни към него. — Може да намекват за по-големи истини, но ако ги следваш, не можеш да проведеш надежден експеримент.
— Никога не съм твърдял обратното — съгласи се той. Погледът му още бе помътнен от потиснат гняв. — Но говорим за потенциални читатели, които са вещици, демони и вампири. Малко свръхестествена дарба, малко извънземна креативност и спомени от далечно минало, с което да се запълнят празнините, могат да дадат на тези същества достъп до информация, която не бихме искали да достигне до тях.
— Информация, която ти не искаш да достигне до тях! — Спомних си обещанието към Агата Уилсън и повиших глас. — Ти не си по-добър от Нокс. Искаш Ашмол, за да задоволиш собственото си любопитство. — Когато си взех нещата, ръцете ми бяха изтръпнали.
— Успокой се. — Тонът му не ми харесваше.
— Престани да ми казваш какво да правя. — Изтръпването стана по-силно.
Пръстите ми бяха сини и от тях се изстрелваха искри като от бенгалски огън. Изпуснах компютъра си и вдигнах ръце.
Матю би трябвало да е ужасен. Но той изглеждаше просто заинтригуван.
— Това често ли ти се случва? — попита внимателно със спокоен тон.
— О, не! — Хукнах към кухнята, оставяйки искряща следа.
Матю ме настигна до вратата.
— Недей с вода — каза той рязко. — Миришат ми на електричество.
Аха. Това обясняваше последния пожар, който бях предизвикала в кухнята.
Стоях безмълвна и държах ръцете си високо между нас двамата. Гледахме ги известно време, докато пръстите ми порозовяха и искрите отмряха напълно, оставяйки след себе си миризма на изгорял бакелит.
Когато фойерверките свършиха, Матю се облегна на рамката на вратата с небрежното изражение на аристократ от времето на Ренесанса, който позира за портрет.
— Е — отбеляза той, като ме гледаше със спокойствието на орел, готов всеки миг да нападне жертвата си. — Това беше интересно. Така ли става винаги, когато си гневна?
— Не се гневя — възразих и се извърнах от него. Ръката му се стрелна напред и ме обърна пак с лице към него.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно. — Гласът му беше тих, но решителността му се бе върнала. — Гневиш се. Току-що се убедих. И за доказателство имам поне една дупка на килима.
— Пусни ме! — Устата ми се изкриви, на лицето ми се появи това, което Сара наричаше „кисела физиономия“. От нея студентите ми трепереха. Точно сега се надявах тя да накара Матю да се свие на топка и да се изтъркаля някъде надалеч. Или поне да ми пусне ръката, за да мога аз да се махна оттук.
— Предупредих те. Приятелството с вампир има усложнения. Дори и да исках, вече не мога да те пусна.
Наведох поглед към ръката му. Матю изсумтя раздразнено и я отдръпна, а аз се извърнах да си взема чантата.
Не бива да обръщаш гръб на вампир, когато се караш с него.
Ръцете на Матю ме обгърнаха изотзад и ме притиснаха толкова силно към гърдите му, че усетих как мускулите му се свиват и разпускат.
— А сега — каза той право в ухото ми — ще говорим като цивилизовани същества за случилото се. Няма да бягаш от него, нито от мен.
— Пусни ме, Матю. — Борех се да се освободя от ръцете му.
— Не.
Никой мъж не ми бе отказвал, когато го молех да спре да прави нещо — независимо дали ставаше въпрос за духане на носа в библиотеката, или за опит да си пъхне ръката под блузата ми в киносалона. Продължавах да се боря. Но Матю ме стисна по-силно.
