— Не съм сигурен. Но тук са набъркани много повече неща от откриването на алхимичния текст. — Тонът на Матю вече беше зловещ. — И смятам да разбера какви.
Нещо сребристо проблесна под тъмния пуловер на баща му. Пак носи ковчежето на Лазар, осъзна Маркъс.
Никой в семейството не говореше открито за Елинор Сейнт Леджър и събитията около смъртта й от страх да не разгневи Матю. Маркъс знаеше, че баща му не е искал да напуска Париж през 1140 година, където бил щастлив студент по философия. Но когато главата на семейството, бащата на Матю — Филип, го повикал в Йерусалим, за да му помогне да разреши възникналите проблеми, опустошаващи Светите земи след края на Кръстоносния поход на папа Урбан II, Матю се подчинил без да задава въпроси. Вече бил срещнал Елинор, бил се запознал с голямото й английско семейство и без съмнение бил влюбен.
Но семействата Сейнт Леджър и Клермон често били от двете страни на барикадата и по-големите братя на Матю — Юг, Годфроа и Болдуин — настоявали да остави тази жена и да им позволи да унищожат семейството й. Матю отказал. Един ден Матю и Болдуин спорели за някаква дребна политическа криза, в която участвало и семейство Сейнт Леджър, и се разгорещили твърде много. Елинор се намесила да ги разтърве. Когато Матю и Болдуин се осъзнали, тя била изгубила прекалено много кръв, за да може да оцелее.
Маркъс още не можеше да разбере защо Матю бе оставил Елинор да умре, щом я е обичал толкова много.
— Тази снимка е заплаха, и то доста агресивна. Хамиш смята, че името Бишъп плаши вещиците, но аз се боя от обратното. Колкото и да е голяма вродената дарба на Даяна, тя не може да се пази, а е прекалено самостоятелна, за да поиска помощ. Искам да останеш при нея няколко часа. — Той откъсна очи от снимката с Ребека Бишъп и Стивън Проктър. — А аз ще намеря Джилиан Чембърлейн.
— Няма как да си сигурен, че Джилиан е изпратила фотографията — отбеляза Маркъс. — По нея има две различни миризми.
— Другата е на Питър Нокс.
— Но Питър Нокс е член на Паството! — Маркъс знаеше, че по време на Кръстоносните походи бил създаден деветчленен съвет на демони, вещици и вампири — по трима представители от всеки вид. Работата на Паството беше да осигури безопасността на свръхестествените същества, като се погрижи никое от тях да не привлича вниманието на обикновените хора. — Ако направиш крачка в тази посока, ще сметнат, че подлагаш на съмнение правомощията им. Цялото семейство ще пострада. Нали не смяташ да ни поставиш в опасност, само за да отмъстиш за една вещица?
— Ти се съмняваш в лоялността ми, така ли? — изръмжа Матю.
— Не, в преценката ти — възрази разгорещено Маркъс, застанал безстрашно лице в лице с баща си. — Този абсурден роман и без това е истинска напаст. Паството вече има достатъчна причина да предприеме нещо срещу теб. Не им давай още една.
По време на първото посещение на Маркъс във Франция вампирската му баба му бе обяснила, че е длъжен по силата на споразумение да не влиза в близки отношения с други видове същества, както и да не се бърка в политиката и религията на обикновените хора. Всички други контакти с човешките създания, включително и сърдечните връзки, би трябвало също да се избягват, но били позволени, стига да не водят до проблеми. Маркъс предпочиташе да общува с вампири и винаги се бе движил в тяхната компания, така че условията на споразумението нямаха никакво значение за него — досега.
— Вече на никого не му пука — изтъкна отбранително Матю и сивите му очи се стрелнаха по посока на спалнята на Даяна.
— Мили боже, тя не знае за споразумението — подхвърли презрително Маркъс. — И ти нямаш намерение да й кажеш. Много добре знаеш, че не можеш вечно да криеш тази тайна от нея.
— Паството няма да ме накара да спазвам обещание, дадено преди почти хиляда години. Светът днес е друг. — Сега погледът на Матю бе впит в старинна литография с богинята Диана, която се прицелваше с лъка си в бягащ сред гората ловец. Спомни си цитат от книга, писана преди много време от негов приятел — „вече не сме преследвачи, а преследвани“10 — и потръпна.
— Помисли си, преди да предприемеш каквото и да било, Матю.
— Вече взех решение. — Избягваше погледа на сина си. — Би ли я наглеждал, докато ме няма, да видиш дали е добре?
Маркъс кимна, не можеше да се съпротивлява на заповедническия тон на баща си.
След като затвори вратата след него, Маркъс отиде при Даяна. Повдигна единия й клепач, след това другия, хвана китката й. Помириса страха и стреса, които я обгръщаха. Долови и лекарството, което още беше в кръвта й. Добре, помисли си той. Поне баща му е проявил достатъчно разум да й даде успокоително.
Продължи да преглежда състоянието на Даяна, взираше се като през микроскоп в кожата й, слушаше дишането й. Когато приключи, се изправи тихо до леглото на вещицата и погледа как сънува. Челото й бе набръчкано и смръщено, сякаш се караше с някого.
