— Накара ме да ти донеса паспорта. — Сега пък младежът беше озадачен. Типично за баща му беше, след като се разгневи, да замине, докато овладее емоциите си.
— Нямам намерение да изоставям Даяна — заяви с леден глас Матю. — Ще я заведа в Сен Тропе.
— Не може да я държиш под един покрив с Изабо! — Викът на Маркъс проехтя из цялата стая.
— Това е и мой дом — отвърна Матю и стисна инатливо устни.
— Майка ти открито се хвали колко вещици е убила и обвинява всяка вещица, която срещне, за случилото се с Луиза и баща ти.
Лицето на Матю се сгърчи и най-накрая Маркъс разбра. Снимката бе напомнила на баща му за смъртта на Филип и за битката на Изабо с лудостта в последвалите години.
Матю притисна слепоочията си с длани, сякаш отчаяно се опитваше да изтръгне от мозъка си по-добър план.
— Даяна няма нищо общо и с двете трагедии. Изабо ще разбере.
— Няма, знаеш, че няма — настоя Маркъс. Обичаше баба си и не искаше тя да бъде наранена. Но ако любимецът й Матю заведеше в дома й вещица, тя щеше да бъде наранена. И то жестоко.
— Няма по-сигурно място от Сен Тропе. Вещиците доста ще си помислят, преди да се доближат до Изабо, особено в собствения й дом.
— За бога, не бива да оставяш двете сами в една къща.
— Няма — обеща Матю. — Искам двамата с Мириам да се преместите за известно време в къщата до портата, да се надяваме така да убедим всички, че Даяна е в имението. След време ще разберат истината, но все пак ще спечелим няколко дни. Ключовете са у портиера. Върни се след няколко часа, когато ще сме заминали. Вземи завивките й от леглото, миризмата й е по тях, и тръгвай към Удсток. Остани там, докато не ти се обадя.
— Можеш ли да пазиш едновременно вещицата и себе си? — попита тихо Маркъс.
— Ще се справя — каза убедено Матю.
Маркъс кимна, двамата вампири си стиснаха ръцете и си размениха разбиращи погледи. Всичко, което можеха да си кажат в такива моменти, отдавна вече беше изречено.
Когато отново остана сам, Матю седна на дивана и обхвана главата си с ръце. Бурната съпротива на Маркъс го беше разколебала.
Вдигна очи и отново се взря в литографията с богинята на лова, гонеща жертвата си. Друг цитат от същата стара поема изплува в ума му.
— „Видях я да излиза от гората — прошепна той — на лов за мен, любима Диана.“
Спалнята бе прекалено далеч и нямаше как топлокръвно същество да го чуе. Но Даяна се размърда и извика. Матю бързо отиде при нея и я взе в обятията си. Отново го обзе желанието му да я закриля, а заедно с него се върна и усещането за цел.
— Тук съм — промълви той в разноцветните кичури на косата й. Погледна спящата Даяна, устата й бе нацупена, челото й бе силно смръщено. Беше гледал това лице часове наред и го познаваше добре, но противоречията му още го очароваха. — Да не си ме омагьосала? — почуди се той на глас.
Тази вечер Матю осъзна, че се нуждае от нея повече от всичко друго на света. Нито семейството му, нито жаждата му за кръв имаха значение, когато трябваше да я пази и да е близо край нея. Ако това означаваше да си омагьосан, той бе загубен.
Притисна я по-силно, прегръщаше я, докато спеше, така както не би си позволил, когато е будна. Тя въздъхна и се настани по-удобно в ръцете му.
Ако не беше вампир, нямаше да долови тихите думи, които тя промълви, когато стисна амулета под пуловера му и притисна другия си юмрук до сърцето му.
— Не си загубен. Аз те намерих.
Матю се почуди за миг дали си е въобразил, че ги чува, но знаеше, че не е.
Тя чуваше мислите му.
Не през цялото време, не и докато беше будна, все още не. Но беше въпрос на време, преди да научи всичко за него. Щеше да разбере тайните му, мрачните и ужасни неща, срещу които не му бе стигнала смелостта да се опълчи.
Тя му отвърна отново с тих шепот:
— Аз съм достатъчно смела и за двамата.
Матю притисна глава в нейната.
— Налага ти се да бъдеш.
Усещах силен вкус на карамфил в устата си и бях увита като мумия в завивката си. Когато се размърдах, старите пружини на леглото леко проскърцаха.
— Шшт. — Устните на Матю бяха до ухото ми, а тялото му бе долепено в гърба ми. Лежахме прегърнати като лъжици, силно притиснати един в друг.
— Колко е часът? — попитах дрезгаво.
Матю леко се отдръпна и си погледна часовника.
— Минава един.
— Колко време съм спала?
— От около шест часа предния следобед.
Предния следобед!
В ума ми се завъртяха думи и образи: алхимичният ръкопис, заплахата на Питър Нокс, посинелите ми пръсти, излъчващи електричество, снимката на родителите ми, застиналата във вечен стремеж ръка на майка ми.
— Ти ми даде лекарство. — Опитах се да се освободя от завивката. — Не обичам лекарства, Матю.
— При следващия шок ще те оставя ненужно да страдаш. — Отгърна юргана с едно движение, което бе по-ефективно от цялата ми битка със завивките.
Резките му думи разбъркаха спомените ми и на повърхността изплуваха нови образи. Изкривеното лице на Джилиан Чембърлейн, която ме предупреждава да не пазя тайни, листът, който ме питаше дали си спомням. За миг се почувствах отново на седем години и се опитвах да осмисля защо умните ми жизнени родители вече ги няма в живота ми.
