След прегледа Маркъс знаеше две неща. Първо, Даяна щеше да се оправи. Бе преживяла силен шок и имаше нужда от почивка, но той не бе оставил трайни увреждания. Второ, миризмата на баща му бе по цялото й тяло. Беше го направил нарочно, за да я бележи и всеки вампир да знае на кого принадлежи тя. Това означаваше, че работата бе отишла по-далеч, отколкото Маркъс си мислеше, че е възможно. Щеше да му е трудно да откъсне баща си от вещицата, ако историите, които баба му бе разказвала, бяха верни.
Матю се върна след полунощ. Изглеждаше още по-гневен, но безупречно облечен както винаги. Прокара пръсти през косата си и влезе в стаята на Даяна, без да каже и дума на сина си.
Маркъс знаеше, че не бива да му задава въпроси. След като излезе от стаята на вещицата, го попита само:
— Ще обсъдиш ли ДНК теста с Даяна?
— Не — отвърна кратко Матю без следа от вина, че смята да скрие толкова важна информация от нея. — Нито ще й кажа какво могат да й сторят вещиците от Паството. Тя преживя достатъчно.
— Даяна Бишъп не е толкова крехка, колкото мислиш. Нямаш право да криеш тази информация, ако смяташ да продължиш да общуваш с нея. — Маркъс знаеше, че животът на вампирите не се измерва в часове и години, а в опазени и разкрити тайни. Вампирите криеха личните си връзки, имената, които придобиваха, подробности от множеството животи, които бяха водили. А баща му пазеше повече тайни от останалите и склонността му да бъде тайнствен и със собственото си семейство беше изключително тревожна.
— Не се бъркай в това, Маркъс — изръмжа баща му. — Не е твоя работа.
Маркъс изруга.
— Проклетите ти тайни ще разсипят семейството.
Матю хвана сина си за реверите.
— Моите тайни са опазили семейството през вековете, сине. Какво щеше да си днес, ако не бяха моите тайни?
— Храна за червеите в безименен гроб в Йорктаун, предполагам — каза Маркъс задъхано. Гласните му струни се бяха стегнали. През годините се бе опитвал не много успешно да разкрие тайните на баща си. Никога не бе успял да разбере кой бе подсказал на Матю, че Маркъс се е развилнял в Ню Орлиънс, след като Джеферсън купи Луизиана например. Там той бе създал вампирско семейство от млади и безотговорни хора, буйни и чаровни като самия него. Групичката на Маркъс — в която имаше обезпокоително голям брой комарджии и непрокопсаници — рискуваше да бъде разобличена от хората всеки път, когато излизаше по тъмно. Помнеше, че вещиците на Ню Орлиънс му бяха дали ясно да разбере желанието им да напусне града.
Тогава без покана и без предупреждение се появи Матю заедно с една разкошна вампирка от смесена раса — Жулиет Дюран. Двамата започнаха кампания, целяща да дисциплинира семейството на Маркъс. Само след дни сключиха дяволски съюз с елегантен млад френски вампир от Гардън Дистрикт, който имаше невероятна златиста коса и зъл характер. Точно тогава започнаха истинските неприятности.
До края на втората седмица групата на Маркъс беше мистериозно намаляла. Членовете й продължаваха да бъдат убивани и да изчезват безследно, а Матю започна да мърмори за опасностите, които дебнат в Ню Орлиънс. Жулиет, която Маркъс само за няколко дни започна да ненавижда, се усмихваше загадъчно и шепнеше окуражително в ухото на баща му. Беше най-манипулативното същество, което бе виждал, и затова се зарадва, когато Матю се раздели с нея.
Под натиска на останалите му отрочета Маркъс обеща тържествено да се държи прилично, но само ако баща му и Жулиет си тръгнат.
Матю се съгласи, но преди това му обясни надълго и нашироко какво се очаква от членовете на семейство Клермон.
— Ако си решил да ме правиш дядо — каза баща му по време на изключително неприятен разговор, проведен в присъствието на едни от най-старите и най-влиятелните вампири в града, — настоявам да си по-внимателен. — От спомена Маркъс още потръпваше.
Кой и какво даде право на Матю и Жулиет да се държат по този начин си оставаше загадка. Силата на баща му, лукавостта на Жулиет и авторитетът на фамилията Клермон сигурно са им помогнали да спечелят подкрепата на останалите вампири. Но имаше и нещо друго. Всички свръхестествени същества в Ню Орлиънс, дори и вещиците, се отнасяха към баща му като към кралска особа.
Маркъс се почуди дали е бил член на Паството. Това би обяснило много неща.
Гласът на Матю прогони спомените.
— Даяна може и да е смела, Маркъс, но няма нужда да знае всичко. — Пусна младежа и отстъпи назад.
— А знае ли за семейството ни? За другите ти деца? — „А дали знае за баща ти?“ — помисли си Маркъс, но не го каза на глас.
Ала въпреки това Матю прочете мислите му.
— Не разказвам историите на други вампири.
— И правиш грешка — изтъкна Маркъс, като поклати глава. — Даяна няма да ти благодари, че криеш разни неща от нея.
— Така твърди и Хамиш. Когато е готова, ще й разкажа всичко, но не преди това. — Беше категоричен. — Сега единствената ми грижа е да я изведа от Оксфорд.
— В Шотландия ли ще я скриеш? Там със сигурност никой няма да я намери. — Маркъс си спомни веднага усамотеното имение на Хамиш. — Или ще я заведеш в Удсток, преди да тръгнеш?
— Закъде? — Матю бе озадачен.
