Една птичка кацна в магнолията и тя си даде сметка, че наистина иска да остане в планината Хартейк. Поне за мъничко. Лин бе баба на детето й, пък и вече знаеше истината. Толкова ужасно ли би било да остане тук още малко, достатъчно, за да я убеди, че не е лоша, а просто слаба?
Краката й трепереха. Копнееше за чаша чай и курабийки. Искаше да гледа птичките в магнолията и да изпълнява командите на Ани. Имаше нужда да седи на слънце и да чупи бобови шушулки.
В очите на Лин имаше достойнство и безмълвна молба, на която Джейн усети, че се отзовава.
Добре, ще остана. Но само за няколко дни и само ако ми обещаеш, че няма да позволиш на Кал да идва тук. Не искам да го виждам отново. Просто не мога.
- Имаш право.
- Обещай ми, Лин.
- Обещавам.
Лин й помогна да свали куфара от колата и й показа малката стая за гости в задната част на къщата, в която имаше тясно желязно легло и стара, черна шевна машина „Сингър“. Стените бяха покрити с избелели жълти тапети на сини метличини. Свекърва й я остави сама, за да си разопакова багажа, ала Джейн беше толкова уморена, че заспа както си беше с дрехите и се събуди едва когато Лин я повика за вечеря.
Вечерята мина изненадващо спокойно, въпреки оплакванията на Ани, че дъщеря й не била сложила никакво масло в бърканите картофи. Тъкмо когато раздигаха масата, телефонът на стената в кухнята издрънча. Лин вдигна и на Джейн не й отне дълго да се досети кой се обажда.
- Как мина турнирът по голф? - Намотаваше кабела на телефона около пръста си. - Наистина жалко. - Хвърли поглед към снаха си и сбърчи чело. - Да, правилно си чул. Тук е. Да... Да говориш с нея?
Джейн поклати глава и я погледна умолително. Ани стана от стола си, откъдето беше надзиравала раздигането на масата, и като изсумтя неодобрително, отиде в дневната.
- Не мисля, че й се говори точно сега... Не, не мога да я накарам да дойде на телефона... Съжалявам, Кал, но наистина не знам какви са плановете й, с изключение на това, че не иска да те вижда. - Тя се намръщи. - Внимавай какъв тон ми държиш, млади момко. И сам си предавай съобщенията!
Последва дълга пауза, ала каквото и да говореше Кал от другата страна, то очевидно не се харесваше на майка му, защото изражението й ставаше все по-сърдито.
- Всичко това е много хубаво, но двамата с теб имаме да си поговорим за доста неща, включително и за това, че жена ти е бременна в четвъртия месец, а ти не си ми казал и дума.
Времето течеше. Постепенно сърдитото смръщване на Лин се изглади, изместено от озадачено изражение.
- Разбирам... Така ли?
Джейн започваше да се чувства като подслушвачка и затова се присъедини към Ани в дневната, където възрастната жена дремеше на дивана, докато по телевизията течаха вечерните новини. Тъкмо се настани на люлеещия се стол, когато Лин се показа от кухнята.
Тя спря на прага и скръсти ръце на гърдите си.
- Кал ми разказа друга история, различна от твоята, Джейн.
- О?
- Не спомена да си го подмамила.
- Какво каза?
- Че двамата сте изкарали кратка афера и ти си забременяла.
Тя се усмихна и за първи път през този ден се почувства малко по-добре.
- Много мило от негова страна. - Погледна към свекърва си. - Ясно ти е, че лъже, нали?
Лин сви уклончиво рамене.
- Предполагам, че засега ще се въздържа да си съставя мнение за каквото и да било.
В този миг Ани вдигна глава и се намръщи.
- Освен ако някоя от вас няма да казва нещо по-важно от господин Стоун Филипс41, ви съветвам да си затваряте устите.
Те млъкнаха.
По-късно тази вечер, след като Джейн бе заспала, Лин седеше на дивана, мъчейки се да сложи ред в мислите си, докато майка й гледаше VН-1 с изключен звук, без съмнение с надеждата да пуснат някой клип на Хари Коник Джуниър. Как само й липсваше Джим: шумът, който вдигаше из къщата, умиротворяващият ромон на гласа му посред нощ, когато успокояваше по телефона някой уплашен пациент.
Липсваше й солидното усещане на едрото му топло тяло, прилепено до нейното нощем; липсваше й дори как винаги оставяше вестника, сгънат погрешно. Липсваше й да живее в собствената си къща и да се разпорежда в собствената си кухня, ала едновременно с това изпитваше странен покой, какъвто не помнеше от години.
Джим беше прав. Много отдавна бе изгубил момичето, за което се беше оженил, но тя не се заблуждаваше, че той иска да си върне това момиче. Не, онова, което искаше да си върне, беше самият себе си, такъв, какъвто беше в гимназията, когато пред него все още се разкриваха безброй възможности.
Що се отнася до нея, знаеше, че твърде много неща се бяха променили, за да може отново да бъде онова щастливо, безгрижно момиче. Ала не беше и хладната, сдържана госпожа доктор Бонър, съвършено обучена от свекърва си да потиска всяка плебейска проява на невъздържани чувства.
Коя беше тогава? Жена, която обичаше семейството си, в това поне нямаше съмнение. Обожаваше изкуствата и се нуждаеше от планините наоколо така, както се нуждаеше от въздух. Освен това беше жена, която повече не можеше да се задоволява с трошици от мъжа, когото обичаше, откакто беше едва на петнайсет години.
