Освен това помагам на Кели за изпитите. Само дето сега, след като преминахме конспекта по алгебра и френски, обсъждаме тоалета й за училищната дискотека. Отворихме всички възможни списания и аз й избрах разнообразни варианти, като същевременно гримирах по различен начин очите й, за да й покажа как ще изглежда с всеки от видовете грим — едното око е с драматичен вид, опушени сенки и изкуствени мигли, които открих случайно в чантичката си за гримове, другото е сребристо, по модата на шестдесетте, с бяла спирала за мигли.
— Дано майка ти не те види в този вид! — обажда се всеки път Джим, когато минава покрай нас.
— Яд ме е, че не си нося аксесоарите за коса! — цъкам с език аз, като изучавам с критичен поглед косата на Кели. — Можех да ти направя най-фантастичната конска опашка на света!
— Направо не мога да се позная! Изглеждам възхитително! — гледа момичето отражението си в огледалото и се наслаждава на себе си.
— Имаш прекрасна костна структура на лицето! И особени скули! — отбелязвам компетентно и ги подчертавам с блестяща пудра.
— Боже, толкова е забавно! — възкликва Кели и ме поглежда с блеснали очи. — Ще ми се да живееше тук, Беки! Можем да се забавляваме така всеки ден!
Вълнението й е толкова искрено, че аз съм трогната.
— Е, нали знаеш… Може пък отново да дойда на гости някой път. Стига да успея да закърпя нещата с Джес.
Само при мисълта за Джес всичко вътре в мен се преобръща. Колкото повече време минава, толкова по-нервна ставам, когато си дам сметка, че пак трябва да се срещна с нея.
— Знаеш ли, много ми се щеше точно така да си прекараме и с Джес — да си правим гримове — добавям с лека тъга. — Обаче тя не прояви никакъв интерес към идеята ми.
— В такъв случай е много тъпа! — отсича Кели.
— Не, не е. Просто… харесва други неща.
— Труден характер си е тя — вметва Джим, като минава покрай нас с няколко бутилки. — Направо да не повярва човек, че вие двете сте сестри! — Оставя бутилките и избърсва запотеното си чело. — Може да се дължи на домашното възпитание. Детството на Джес хич не беше лесно.
— О, значи познаваш семейството й, така ли? — вдигам любопитно поглед към него аз.
— Аха — кимва той. — Не отблизо, но все пак ги знам. Имал съм си вземане-даване с бащата на Джес. Той е собственик на компанията
Изведнъж осъзнавам, че любопитството ми нараства. Джес не ми е казвала абсолютно нищичко за семейството си. А мама и татко като че ли също нищо не знаеха.
— Е, какви хора бяха? — питам аз с възможно най-нехайния тон. — Семейството й де.
— Както вече казах, никак не й беше лесно. Майка й почина, когато беше на петнадесет. Трудна възраст за момиче.
— Никога не съм чувала за това! — ококорва се Кели.
— А пък баща й… — продължава Джим и се обляга замислено на щанда, — не беше лош човек. Почтен човек. Изключително преуспяващ. Създаде „Бъртрам Фудс“ от едното нищо, само с упорит труд. Но не бих го нарекъл особено… топъл човек.
Държеше се Джес точно толкова грубо, колкото и с братята й. Настояваше всеки от тях сам да се грижи за себе си. Спомням си Джес, когато тръгна в гимназията. Ходеше в гимназията в Карлайл. Много академично училище, между другото.
— И аз кандидатствах за там, обаче не ме приеха — вметва тъжно Кели.
— Обаче Джес си е умно момиче — отбелязва Джим и поклаща глава с нескрито възхищение. — Обаче, за да стигне дотам, всяка сутрин трябваше да сменя три автобуса. Често ми се случваше да я виждам по пътя — никога няма да забравя как изглеждаше! Ранната утринна мъгла, наоколо никой друг, само Джес си седи на спирката с огромната си училищна чанта. Тогава не беше толкова силна, каквато е сега. Беше слабичка и тънка като вейка.
Той прави кратка пауза, а аз не се сещам какво да кажа. Мисля си за това как мама и татко всеки божи ден ме караха на училище с колата. Въпреки че училището ми изобщо не беше далече.
— Би трябвало да са много богати — отбелязва Кели, докато ровичка из чантичката ми с гримове. — Щом са собственици на
— О, доста са добре, в това няма спор — кимва Джим. — Но открай време са стиснати по отношение на парите си. — След тези думи той разкъсва едно кашонче със супи на прах и започна да ги подрежда по рафтовете. По едно време продължава: — Някога Бил Бъртрам много се хвалеше с това. Казваше колко е горд, че всичките му деца си заработвали джобните си пари с честен труд. — Прави лека пауза, стиснал в ръце една пилешка и една гъбена супа. — И ако не можеха да си позволят да си платят за някаква училищна екскурзия или каквото там трябва, просто не ходеха. Ето така.
— За училищна екскурзия ли?! — зяпвам изумено аз. — Ама всички знаят, че за тези екскурзии плащат родителите!
