Беки Б. и аферата с чантата полностью

— Ще трябва да се извиня на Джес — отговарям, като вдигам очи. — Знам, че с нея никога няма да станем приятелки. Обаче не мога да се прибера вкъщи и да я оставя да си мисли такива отвратителни работи за мен! — Отпивам от парещия езика ми чай и добавям: — Има ли тук някакво място, където бих могла да отседна?

— Еди предлага пансион със закуска — отговаря Джим и кимва по посока на жената със зелената забрадка. — Имаш ли свободни стаи, Еди?

Еди бръква в огромната си кафява чанта, изважда оттам стар бележник и важно прави справка.

— Имаш късмет — заявява накрая и вдига очи към мен. — По една случайност разполагам с една луксозна единична стая.

— Еди ще се погрижи добре за теб — изрича Джим с толкова мил глас, че сълзите ми отново напират да рукнат.

— А възможно ли е да се настаня още тази вечер? — питам, като изтривам очите си. — Ще ви бъда много благодарна! — Отпивам поредната глътка чай, а после погледът ми пада върху чашата — глинена, боядисана в синьо, а на нея с бяло е изписано „Скъли“. — Много хубава чаша. Продаваш ли такива, Джим?

— На рафта зад гърба ти — отвръща той и ме поглежда развеселено.

— А би ли могъл да ми дадеш две, моля? Не, по-добре четири? — Вадя си нова кърпичка и си издухвам носа. — И искам да кажа на всички ви… много ви благодаря! Всички сте толкова мили към мен!

Въпросният пансион се помещава в голяма бяла къща, разположена от другата страна на моравата. Джим отнася куфарите ми, а аз си нося кутията за шапки и чантата, пълна със сувенири, които купих. Колоната завършва Еди, като ми изрежда правилата, които съм длъжна да спазвам.

— Никакви гости след единадесет вечерта… никакви събирания на повече от трима души в стаята… никакви разтворители или аерозолни препарати… плащането е предварително, приемат се в брой или чек, хиляди благодарности! — С тези заключителни думи тя застава пред входната врата на къщата си, пред която току-що сме стигнали.

— Оттук нали ще се оправиш, Беки? — пита Джим, като оставя куфарите ми.

— Да, разбира се! Много ти благодаря! — изричам с такова дълбоко чувство на признателност, че ми идва буквално да го разцелувам. Но не мисля, че на подобен жест ще бъде погледнато с добро око от жителите на селото, затова просто се обръщам и го проследявам как се отдалечава по моравата.

— Хиляди благодарности! — повтаря многозначително Еди.

— О, извинявай! — стряскам се аз, едва сега схващайки, че тя чака да й платя. — Разбира се!

Бръквам в чантата си, за да си извадя портмонето, и без да искам, напипвам мобилния си телефон. Просто по навик го изваждам и се втренчвам в дисплея. Все така никакъв сигнал.

— Можеш да използваш монетния автомат в коридора, ако искаш да се обадиш на някого — обажда се Еди. — И да си затвориш, ако искаш уединение.

Има ли някой, на когото искам да се обадя?

Прерязва ме болка, когато си помисля, че Люк е вече в Кипър и все така ми е бесен. Мама и татко се наслаждават на терапията си и на морския круиз. Сузи пък се изтяга на някаква живописна морава с Лулу и всички деца, пакетирани с памперси.

— Не, но все пак благодаря — изричам, като се опитвам да се усмихна. — Нямам на кого да се обадя. Ако трябва да бъда честна… надали някой ще забележи, че ме няма.

Не спах много добре.

Ако трябва да бъда честна, не съм особено убедена, че изобщо успях да мигна през тази нощ. Като че ли през цялото време се взирах в гредореда на тавана в красивата стая на Еди, а мисълта ми се въртеше в порочен кръг.

Освен дето сигурно все пак съм успяла да задрямам по някое време, защото, когато на сутринта идвам на себе си, в главата ми все още стои ужасът от някакъв сън, в който се бях превърнала в Алиша Дългокраката кучка. Бях облечена в розово костюмче и се смеех с някакъв идиотски кикот, а Джес ме гледаше бледа и съкрушена. Всъщност сега, като се замисля, май в съня ми Джес приличаше на мен.

Само при мисълта за това ми става лошо. Трябва да направя нещо по този въпрос!

Не съм гладна, обаче Еди е приготвила пълна английска закуска и въобще не изглежда впечатлена, когато й съобщавам, че обикновено закусвам само една препечена филийка. Затова преглъщам по няколко парченца от бекона с яйцата, после се правя, че се нагълтвам с черния пудинг и накрая си изпивам кафето, след което ставам, за да намеря Джес.

Тръгвам нагоре по хълма към къщата й, а сутрешното слънце пронизва очите ми и хладният вятър развява косата ми. Като го гледам, перфектен ден за помирение. За ново начало и чисти сметки.

Приближавам се към централния вход на къщата й, натискам звънеца и зачаквам с разтуптяно сърце.

Никакъв отговор.