— Ами… — Преглъщам няколко пъти. — Хммм… как да ти кажа… Това е просто един колан.
— За мен не е просто един колан — изрича тихо той. — Това е символ на нашия брак! — Сграбчва ръцете ми, вторачва се в мен за няколко секунди, след което казва: — Извинявай, май искаше да ми кажеш нещо?
Все още имам време да играя с открити карти.
Все още мога да го направя.
— Хммм… Просто исках да ти кажа… че закопчалката може да се наглася според размера на талията. — Полагам усилия да се усмихна, след което извръщам глава и си давам вид, че съм очарована от гледката през прозореца.
Добре де, не му казах истината. Така е.
Но в моя защита все пък държа да изтъкна, че ако той бе обърнал внимание на онова, което му прочетох във
И без това сега е последният път, в който го лъжа. Отсега нататък никакви бели лъжи повече! Нито сиви лъжи, нито извъртаници. Ще имаме идеален брак, изграден върху честност и доверие. Да! Всички ще се възхищават на хармонията и любовта между нас и хората ще ни наричат: „Двойката, която…“
— Летище „Линате“! — пронизва мислите ми гласът на шофьора. Обръщам се да погледна Люк, изпълнена с неочаквана тревога.
— Ето че пристигнахме — казва ми той, когато погледът му среща моя. — Все още ли държиш да се прибираме вкъщи?
— Категорично! — отвръщам аз, като решавам да не обръщам внимание на топката, свита в стомаха ми.
Излизам от таксито и си раздвижвам краката. Около нас се точат пасажери с ръчни колички, а почти над главата ми с гръм и трясък излита самолет.
Господи, ама ние наистина се връщаме! Само след броени часове ще бъдем в Лондон! След всичките тези месеци на път.
— Между другото — казва Люк, — тази сутрин видях, че майка ти е оставила съобщение на мобилния ми телефон. Иска да знае дали сме все още в Шри Ланка или вече сме отпътували за Малайзия?
Повдига вежди в комична физиономия и аз усещам, че ми идва да се изкискам. Ама ще ги изненадаме ли?! Направо ще получат шок! Всички ще бъдат на седмото небе, когато ни зърнат!
И ето че тревогата ми се заменя от въодушевление. Това е то! Връщаме се у дома!
О, господи! Направихме го! Върнахме се! Вече сме наистина на английска земя!
Е, или най-малкото английски асфалт. Пренощувахме в хотел, а сега се возим по пътищата на Съри в кола под наем, подготвяйки се да изненадаме мама и татко. Само след две минути ще пристигнем пред тяхната къща!
Едва се сдържам на мястото си от вълнение. Ако трябва да бъда по-точна, непрекъснато си удрям коляното в церемониалната маска от Южна Америка. Почти виждам лицата на мама и татко, когато ни зърнат! Лицето на мама ще светне, а татко ще ни изгледа като попарен, но после и по неговото лице ще се разлее усмивка… и всички ще се втурнем един към друг през облаци пушек…
Абе, може и да не са облаци пушек. Защо непрекъснато си спомням за оня филм —
Ако трябва да бъдем честни, на мама и татко сигурно им е било доста трудно без мен. Аз съм единствената им дъщеря, а това е най-дългата раздяла, която тримата сме имали. Цели десет месеца, почти без никаква връзка.
Боже, направо ще ги върна към живот, като се прибера вкъщи!
Вече сме в Оксшот — моят роден град, и аз поглеждам през прозореца, за да зърна отново познатите улици, къщите и градинките, които познавам още от дете. Преминаваме покрай малката търговска уличка, и всичко си изглежда съвсем същото. Момчето от будката за вестници вдига поглед, когато спираме на светофара, и маха с ръка, за да ни поздрави, сякаш това си е един съвсем нормален ден. Въобще не изглежда изненадан да ме види — направо да се не надяваш!
Ще ми се да му извикам: „Как е възможно да не разбираш?! Та мен ме нямаше почти цяла година! Видях целия свят!“
Завиваме по Мейфийлд авеню и аз за първи път усещам някакъв зачатък на нервно напрежение.
— Люк, дали пък не трябваше да им се обадим и да ги предупредим? — питам колебливо.
— Вече е прекалено късно — отговаря спокойно съпругът ми и дава ляв мигач.
Вече сме почти на нашата улица. О, господи! Май наистина започва да ми се вие свят!
— Ами ако им причиним сърдечен удар? — извиквам аз, обладана от неочаквана паника. — Ами ако те се шокират дотолкова, че вдигнат кръвното?
— Сигурен съм, че ще си бъдат съвсем наред! — засмива се Люк. — Не се притеснявай!
И ето че вече сме на улица „Елтън роуд“ — улицата на моите родители. Приближаваме се към къщата им. Стигаме.
Люк завива в алеята пред къщата и спира колата. В продължение на една минута никой от двама ни нито помръдва, нито отваря уста.
— Е, готова ли си? — извиква той внезапно, нарушавайки мълчанието.
— Предполагам — отговарям аз с неестествено писклив глас.
