— Натоварена от госпожа Ребека Брандън — чете мъжът от етикета на масата. — Маса и десет стола. От Дания. Ето и подписът.
Мамка му!
Много, ама адски много бавно Люк се обръща към мен.
— Беки, купувала ли си маса и десет стола в Дания? — пита той с почти любезен тон.
— Хммм… — Облизвам нервно устни. — Ами… може и да съм…
— Ясно. — Люк затваря за миг очи, сякаш се опитва да реши наум някаква сложна математическа задача. — А след това купи друга маса и десет стола от… Шри Ланка.
— Просто забравих за първата! — простенвам отчаяно. — Напълно забравих за нея! Виж какво, меденият ни месец продължи доста дълго, така че позагубих следите на едно-две неща…
С периферното си зрение виждам как един от носачите вдига пакета с двадесетте халата от китайска коприна. По дяволите!
Мисля, че трябва да махна Люк от тези камиони колкото е възможно по-скоро!
— Всичко ще подредя, не се тревожи! — изричам бързо. — Обещавам ти! А сега защо не се качиш горе и не си приготвиш едно питие? Отпусни се! А аз ще остана тук и ще надзиравам разтоварването.
След час всичко свършва. Мъжете затварят камионите и аз им подавам солиден бакшиш. Докато камионите се изнасят с рев от паркинга, аз вдигам глава и зървам Люк, който тъкмо излиза от централния вход на кооперацията.
— Здрасти! — изричам безгрижно. — Не беше чак толкова зле, нали?
— Имаш ли нещо против да се качиш горе за минутка? — пита ме съпругът ми със странен глас.
Стомахът ми се преобръща. Той да не би да ми е сърдит? Нищо чудно да е открил халатите от китайска коприна.
Докато асансьорът ни носи нагоре, аз се усмихвам веднъж-дваж на Люк, обаче неговата физиономия си остава все така непроницаема.
— Сложи ли всичко в дневната? — питам, докато вървим към вратата на апартамента. — Или във…
Гласът ми затихва в мига на отварянето на вратата.
Господи!
Апартаментът на Люк е неразпознаваем.
Бежовият килим е напълно скрит под море от пакети, кашони и всевъзможни мебели. Коридорът е претъпкан с кутии, които веднага ми напомнят за онзи преход в Юта, плюс батиковите рисунки от Бали и двете китайски урни. Промъквам се покрай тях, за да се озова в дневната. Оглеждам се и преглъщам тежко-тежко. Навсякъде пакети. Навсякъде кашони. Навити на рула килими и дхури заемат единия от ъглите в изправено положение. В другия ъгъл индонезийският гамелан се бори за място с масивна каменна масичка за кафе, обърната настрани, и индиански прът за тотеми.
Нещо ми подсказва, че е мой ред да отворя уста.
— Божичко! — изкисквам се нервно. — Ама тук има доста… килими, нали?
— Седемнадесет — отговаря Люк все със същия странен глас. — Преброих ги. — Прескача една бамбукова масичка за кафе, която купих в Тайланд, и оглежда етикета на огромен дървен сандък. — А точно този сандък очевидно съхранява четиридесет големи чаши. — Вдига глава и допълва: — Четиридесет?!
— Е, да! Знам, че звучат доста — запелтечвам аз. — Обаче бяха само по 50 пенса парчето! Страхотна сделка, не мислиш ли? Така никога повече няма да ни се наложи да купуваме големи чаши за кафе или мляко!
Люк се вторачва за миг в мен, след което изрича бавно:
— Беки, никога през живота си не искам да купувам
— Виж сега… — Правя стъпка към него, обаче си фрасвам коляното в една изрисувана дървена статуя на Ганеш — богът на мъдростта и успеха. — Нещата не са… не са чак толкова зле! Убедена съм, че ти изглеждат много. Обаче това е като… като оптическа илюзия. Щом веднъж извадя нещата от пакетите и ги поставя по местата им, ще изглеждат съвсем на място!
— Разполагаме с пет масички за кафе! — отбелязва Люк, без да ми обръща внимание. — Имаше ли представа за този факт?
— Ами… — Прочиствам гърлото и казвам: — Може би не съвсем. Затова вероятно ще се наложи да… да рационализираме нещата.
— Да ги рационализираме ли?! — оглежда невярващо стаята Люк. — Да рационализираме този склад тук?! Ама това е същински хаос!
— Е, да. В момента вероятно наистина прилича на хаос — отговарям бързо аз. — Но аз мога да ги организирам. Мога да ги накарам да заработят в наша полза! Ще превърна този апартамент в нещо неповторимо, уникално, характерно само за нас! Просто ще трябва да си пренастроим настроенията…
— Беки — прекъсва ме съпругът ми, — искаш ли да знаеш в какво настроение съм точно сега?
— Хммм…
Наблюдавам с все по-нарастващо напрежение как Люк премества два пакета от Гватемала, за да си намери място на дивана, след което се отпуска на него.
— Единственото, което искам да знам, е как си успяла да платиш за всичко това! — пита той, като сбърчва чело. — Прегледах набързо сметките ни и забелязах, че китайските урни например не са регистрирани никъде. Нито пък жирафите. Нито масата от Копенхаген. — Пронизва ме с поглед и извисява глас: — Какво става тук, Беки?
Приклещена съм. И в пряк, и в преносен смисъл. Дори и да се опитам да избягам, сигурно ще се нанижа на бивните на Ганеш.
— Ами… — започвам, като не смея да го погледна в очите, — аз имам… имам една кредитна карта.
— Онази, която криеш в чантата си ли? — пита делово Люк. — И нея проверих. Няма нищо.
О, господи!
Вече няма измъкване.
