Избърсвам чело и си поглеждам часовника. Занимавам се с това подреждане вече цял час, и, ако трябва да бъда честна, стаята не изглежда с нищо по-добре, отколкото бе преди. Всъщност… изглежда дори по-зле. И докато обгръщам с поглед натурията, усещам, че ме залива тотален мрак.
Това, от което се нуждая сега, е една хубава чаша кафе. Точно така.
Насочвам се към кухнята, вече с доста приповдигнато настроение, и слагам чайника да заври. Може да си хапна и една-две бисквитки. Отварям един от шкафовете от неръждаема стомана, намирам една кутия, избирам си бисквитка и връщам обратно кутията. Всяко мое движение предизвиква звънтене, което отеква из потъналия в тишина апартамент.
Господи, тук е доста тихичко, нали? Значи трябва да си купим едно радио.
Плъзвам пръсти по гранитната повърхност на плота и осъзнавам, че от гърдите ми се отронва дълбока въздишка.
Може пък ще е добре да звънна на мама и да си поговоря с нея. Само дето тя все още продължава да се държи твърде странно. Онзи ден се опитах да звънна вкъщи, а тя звучеше отвратително и каза, че трябва да тръгва, защо бил дошъл коминочистачът. Като че ли цял живот в къщата ни са идвали коминочистачи. Сигурно в момента са били дошли хора да оглеждат къщата. Кой да ти каже.
Бих могла да звънна и на Сузи.
Не. Болката ме пронизва. Не и на Сузи!
Или пък на Дани? Дани беше най-добрият ми приятел, когато живеехме в Ню Йорк. На времето беше начеващ моден дизайнер — но изведнъж взе, че се прочу. Вече виждам няколко пъти името му дори във „Вог“. Но откакто сме се върнали, изобщо не съм говорила с него.
Май точно сега не е най-подходящият момент да се обаждам до Ню Йорк, ама голяма работа! Дани така или иначе има странен режим на живот. Набирам номера му и зачаквам нетърпеливо.
— Здравейте!
— Здрасти! — казвам аз. — Дани, обажда се…
— „Добре дошли в непрекъснато разрастващата се империя на Дани Ковиц!“
Ясно. Телефонен секретар.
— „За модни идеи до Дани натиснете едно. За да получите каталог — натиснете две. Ако искате да изпратите на Дани подарък или да го поканите на купон, натиснете три…“
Изчаквам края на списъка и ето че накрая се включва записвачката.
— Здрасти! — казвам отново. — Дани, обажда се Беки! Върнахме се! Така че… можеш да ми се обадиш някой път, ако искаш! — оставям му телефонния си номер, а после затварям телефона.
Чайникът завира със свистене и аз бързо започвам да слагам лъжички нес кафе в каната за кафе, като си мисля на кого другиго бих могла да се обадя. Обаче… не се сещам за никого. Истината е, че не съм живяла в Лондон вече цели две години. И като че ли загубих връзката с почти всичките си приятели тук.
„Аз съм самотна“ — изниква без предупреждение в главата ми досадна мисъл.
Не, не съм. Всичко си ми е наред.
„Ще ми се изобщо да не се бяхме прибирали вкъщи!“
Не бъди глупачка! Всичко си е наред! Всичко е фантастично! Аз съм вече омъжена жена, със собствен дом и… достатъчно работа, която да ми отвлича вниманието.
Внезапно звънецът на входната врата иззвънява и аз вдигам стреснато глава. Не очаквам никого.
Сигурно е поредната пратка. Или може би Люк е решил да се прибере по-рано? Насочвам се към коридора и натискам домофона.
— Да?
— Беки, скъпа — достига до мен познат глас. — Аз съм, мама!
Зяпвам в слушалката. Мама? Долу?
— Двамата с татко дойдохме да те видим! — продължава тя. — Имаш ли нещо против да се отбием?
— Що за глупости?! Качвайте се! — възкликвам зарадвана и натискам бутона за отваряне на вратата.
Но какво, за бога, правят тук мама и татко по никое време?
— Здрасти! — казвам, когато вратата се отваря. — Заповядайте! Тъкмо ви приготвих кафе!
Докато прегръщам родителите си, забелязвам, че двамата се споглеждат тревожно.
Ама какво става тук?!
— Надяваме се, че не сме те притеснили, мила! — отбелязва мама, като ме следва навътре.
— Разбира се, че не! Така де… Очевидно и за си имам работа и неща, с които да се занимавам…
— О, да! — кимва с разбиране мама. — Е, няма да ти отнемаме много време. Какво ще кажеш да поседнем някъде!
— Ами… — Надзървам през вратата на дневната. Диванът е обсаден от кутии, разливащи съдържанието си навсякъде, а върху него се мъдрят килими и топчета стиропор. — Засега все още не сме подредили дневната, така че заповядайте в кухнята!
Така. Очевидно този, който е измислил модела на високите столчета в кухнята, никога не е посрещал на гости възрастните си родители. На мама и татко им трябват цели пет минути, докато се изкатерят върху тях, а аз ги наблюдавам ужасена, че всеки момент ще паднат.
— Ама че непослушни крака! — пъшка татко, докато опитва за пети път. Междувременно мама се приплъзва сантиметър по сантиметър на мястото си, сграбчила гранитния барплот на живот и смърт.
Накрая, не знам как, но и двамата са закотвени върху стоманените седалки и придобиват самодоволен вид, сякаш са поканени в някое телевизионно шоу.
— Добре ли сте? — питам ги притеснено. — Защото, ако искате, мога да отида да донеса други столове.
— Глупости! — махва с ръка татко. — Тук си ни е много удобно!
