Беки Б. и аферата с чантата полностью

— Всъщност… нямах предвид нея — казвам, преглъщам и добавям: — Става въпрос за друга кредитна карта.

— За друга кредитна карта?! — ОКОКОРВА СЕ ЛЮК. — Значи си имаш ВТОРА тайна кредитна карта?!

— Само за спешни случаи! На всеки му се случва по някой и друг спешен случай…

— Значи маси за хранене за спешни случаи, така ли? И индонезийски гамелани също за спешни случаи?!

Пълна тишина. Не съм в състояние да отговоря каквото и да било. Лицето ми гори, а пръстите на ръцете ми са в агония зад гърба ми.

— Така значи. Плащаш си я тайно — отбелязва Люк, но когато зърва агонията в очите ми, добавя стреснато: — Или не си я плащаш?!

— Въпросът е — кърша ръце зад гърба си аз, — че ми дадоха доста голям лимит.

— За бога, Беки!

— Няма нищо! Аз ще си я изплатя! Няма нужда да се притесняваш за нищо! Аз ще се погрижа за всичко!

— И с какво, ако смея да попитам? — срязва ме съпругът ми.

Пак тишина. Вторачвам се в него, ужилена до дън душа.

— Когато тръгна на работа — отговарям накрай, като забелязвам, че гласът ми вече трепери, — и аз ще имам доходи някой ден, Люк. Аз не съм някаква си използвачка, която чака друг да й плаща сметките!

Люк ме поглежда за миг, след което въздъхва.

— Да, знам — изрича вече по-меко. — Извинявай! — протяга ръце и прошепва: — Ела тук!

И ето че само след миг аз започвам да си проправям път към дивана. Трудничка работа. Откривам едно местенце, където да се настаня, и Люк ме прегръща. Известно време двамата наблюдаваме в пълно мълчание океанът от натурия наоколо. Чувстваме се като единствените оцелели на самотен остров.

— Беки, не можем да продължаваме по този начин — изрича накрая Люк. — Имаш ли представа колко ни струваше меденият месец?

— Ами… не.

И точно в този момент си давам сметка, че наистина нямам представа колко е струвало всичко през тези десет месеца. Вярно, че аз купих билетите за околосветското пътешествие. Но освен този случай всички останали плащания бяха извършвани от Люк.

Да не би меденият ни месец да ни е разорил?

Хвърлям скришно поглед към съпруга си — и за първи път осъзнавам колко стресиран е той.

О, боже! Изневиделица ме залива необясним страх. Значи ние сме загубили всичките си пари и Люк се опитва да скрие този факт от мен. Веднага разбирам, че е така! Женска интуиция.

Внезапно се чувствам като съпругата в „Животът е прекрасен“, когато Джеймс Стюарт се връща вкъщи и зашлевява децата. Но дори и да сме на ръба на финансов крах, моята роля е да бъда смела и спокойна.

— Люк, много ли сме бедни вече? — питам аз колкото ми е възможно по-спокойно.

Съпругът ми обръща глава, оглежда ме и накрая отвръща търпеливо:

— Не, Беки. Не сме много бедни. Но със сигурност ще стигнем и дотам, ако продължаваш да трупаш тези планини с боклуци!

Планини с боклуци ли?! Тъкмо се каня да изразя възмущението си, когато забелязвам неговото изражение. Затварям уста и кимам покорно.

— Затова смятам — започва Люк, — смятам, че трябва да ти определя месечен лимит.

Месечен лимит.

В това няма нищо лошо. Добре де, мога да се справя и с месечен лимит! Даже много лесно. В интерес на истината, аз нямам търпение да ми бъде определен такъв. Ще бъде доста освобождаващо — да си наясно точно каква сума трябва да похарчиш за месеца.

Освен това и децата знаят, че целта на бюджета е да го накараш да заработи за теб!_ Именно_.

— Е, колко ми е лимитът за днес? — питам аз, докато се мотая пред вратата на кабинета. Това става около час по-късно от предишните събития и Люк търси нещо в бюрото си. Изглежда малко неспокоен.

— Какво каза? — вдига глава той, но не ме поглежда.

— Просто се питах какъв ще ми бъде бюджетът за днес. Около двадесет лири може би?

— Сигурно — отвръща разсеяно съпругът ми.

— Добре де, ами… мога ли да ги получа?

— Какво?!

— Може ли да получа двадесетте си лири?

Люк се вторачва в мен за миг, сякаш съм напълно откачила, после изважда портфейла от джоба си, дръпва оттам банкнота от двадесет лири и ми я подава.

— Окей?

— Да. Благодаря.

Поемам банкнотата. Двадесет паунда. Това си е истинско предизвикателство. Чувствам се като военновременна съпруга, която трябва да се оправя с купони.

Странно чувство — да нямаш лични доходи. Или пък работа. И то още три месеца. И как ще оцелея през тези три месеца? Дали пък да не взема да си потърся някаква временна работа, докато измине този период? Може пък животът да е решил да ми предостави нови възможности. Нищо не ми пречи да опитам нещо съвсем различно и ново!

Внезапно в съзнанието ми изниква картина как работя като оформител на градини. Бих могла да си купя чифт готини високи ботуши и да се специализирам в оформление на храсти.

Или пък… Да! Бих могла да основа някаква компания, която да предлага уникален вид услуги — нещо, за което не се е сетил никой друг, и да натрупам милиони! Всички ще казват после: „Беки е истински гений! Как не можахме ние да се сетим за това?!“ И този уникален вид услуга ще бъде…