— Нищо подобно — поглежда тя към мама. — Това е наистина целият ми багаж!
— Добре де! — усмихвам се заговорнически. — Няма да кажа на никого.
Знаех си, че сме сродни души. Знаех си!
— Това Джес ли е? — достига до нас боботенето на баща ми. — Добре дошла, мило момиче!
И докато той прегръща Джес, аз се чувствам малко странно. Сякаш си давам сметка за този факт за първи път. Татко има още една дъщеря. Не съм само аз. Семейството ни е пораснало значително.
Но, от друга страна… нали затова са семействата?! Да се разрастват. Да прибавят нови членове.
— Това е Люк, съпругът ми — представям го бързо аз.
— Много ми е приятно! — изрича любезно той и се приближава. Докато й стиска ръката, усещам, че и от двамата струи някаква гордост. Поглеждам към мама, а тя ми се усмихва окуражително.
— Хайде вече да влизаме — подканя ни тя.
И ни повежда към дневната, където на масата са поставени цветя и чинии с луксозни бисквити. Всички сядаме тържествено и в продължение на няколко секунди се възцарява напрегната тишина.
Всичко е нереално.
Аз седя срещу моята полусестра. Докато мама налива кафето, аз я наблюдавам тайничко, като се опитвам да съпоставя лицето й с моето, стараейки се да зърна сходствата помежду ни. А такива има много! Или поне… няколко.
Вярно е, че не сме еднояйчни близначки, обаче, ако се вгледаш, със сигурност ще забележиш известна прилика. Например, нейните очи са почти същите като моите, само дето са с различен цвят и различна форма. Освен това, носът й би бил точно като моя, ако нямаше този заострен край. И косата й би била точно като моята. Само да я беше оставила да поизрасте мъничко, да я беше боядисала и може би — ако си беше сложила балсам.
Внезапно си давам сметка, че тя сигурно в момента ме оглежда по същия начин, по който я оглеждам аз.
— Почти не успях да мигна! — казвам и я поглеждам срамежливо. — Толкова се вълнувам, че най-сетне се срещнахме!
Джес кимва, ала не казва нищичко. Господи, ама тя наистина е доста резервирана! Ще трябва да я поочупя мъничко.
— Приличам ли на онова, което си си представяла за мен? — питам, като се изсмивам самоуверено и си приглаждам косата.
Джес ме оглежда, като движи поглед около лицето ми.
— Всъщност, въобще не съм мислела как ще изглеждаш — казва накрая тя.
— О, ясно.
— По принцип, аз избягвам да си представям нещата — допълва тя. — Приемам ги такива, каквито и когато ги виждам.
— Вземи си бисквитка, Джес! — обажда се любезно мама. — Тези са с орехи и кленов сироп.
— Благодаря — кимва Джес. — Много обичам орехи.
— Аз също! — вдигам изумено глава. — Аз също много ги обичам!
Господи, теорията се доказва! Гените определят всичко! Двете с нея сме били отгледани на стотици километри една от друга, при това от съвсем различни семейства, но въпреки това имаме еднакви вкусове!
— Джес, защо не ни се обади от гарата? — пита татко, като поема чашата кафе от ръцете на мама. — Щях да те взема. Нямаше нужда да хващаш такси.
— Не съм хващала такси — отговаря Джес. — Вървях пеша.
— Вървяла си пеша ли?! — стряска се татко. — От гарата на Оксшот?!
— От Кингстън. Хванах автобуса. — Изгълтва си набързо кафето и допълва: — Така е много по-евтино. Спестих двадесет и пет паунда.
— И си изминала пеша целия път от Кингстън дотук?! — ужасява се мама.
— Нищо работа — отбелязва Джес.
— Джес е много запалена по ходенето, Беки — обяснява мама. После се усмихва на Джес и добавя: — Това ти е любимото хоби, нали така, миличка?
Това вече е прекалено! Сигурно участваме в някакъв документален филм!
— Моето също! — възкликвам аз. — И на мен ходенето ми е любимото хоби. Не е ли забележително?
Настъпва тишина. Оглеждам обърканите физиономии на моето семейство. Абе, какво им става на тези хора?
— Наистина ли ходенето пеша е любимото ти хоби, скъпа? — пита колебливо мама.
— Разбира се, че е! Непрекъснато се разхождам из Лондон! Нали така, Люк?
Люк ми отправя подигравателен поглед.
— Да, в Лондон наистина има определен брой улици, които са били удостоени с честта да бъдат тъпкани от твоите крака — съгласява се накрая той.
— Да не би да тренираш спортно ходене? — обажда се Джес, този път с неподправен интерес.
— Ами… — замислям се за момент. — По-скоро… комбинирам го с други дейности. За разнообразие.
— Като например щафетно бягане?
— Е… нещо подобно — кимвам и отхапвам от бисквитката си.
Отново се възцарява тишина. Все едно всеки очаква останалите да кажат нещо. Господи, защо се чувстваме толкова неловко? Би трябвало да се държи естествено! Нали в крайна сметка всички сме семейство?!
— Обичаш ли филмите? — питам я аз накрая.
— Някои от тях — смръщва се замислено тя. — Обичам филми, които ти казват нещо важно, които носят някакво послание.
— Аз също — съгласявам се пламенно аз. — Всеки добър филм със сигурност трябва да има някакво послание!
Което си е вярно. Така де, да вземем например
— Някой да иска още кафе? — оглежда се мама. — В кухнята ни чака още един чайник.
