— Аууу! — възкликвам учтиво. — Ама това е фантастично! Благодаря ти! Точно от това имах нужда! — Прегръщам Джес и я целувам по бузата.
— Какво е това, скъпа? — наднича любопитно мама.
Ако трябва да бъдем честни, и аз не съм съвсем наясно какво е точно.
— Това е кутия за съхранение на храна — спасява ме Джес. — Можеш да си слагаш вътре остатъците от яденето, при това всеки вид ще бъде отделно от другия. Ориз, яхния, каквото там имаш. Направо не мога да си представя как бих могла да живея без моята!
— Ама това е брилянтна идея! Ще ми бъде изключително полезна! — Оглеждам замислено трите отделения и накрая казвам: — Смятам, че спокойно мога да държа вътре червилата и гланцовете си за устни.
— Червилата ли?! — дръпва се шашната Джес.
— Непрекъснато ги губя. А ти? — Поставям капака на кутията и се отдръпвам, за да я огледам радостно. После вземам опаковъчната хартия и я смачквам на топка.
Джес примигва, като че ли току-що някой й е стъпил на крака.
— Можеше да я сгънеш — обажда се накрая и аз я поглеждам изумено.
От къде на къде ще
От друга страна, може би тя така си е свикнала, така че няма да е зле и аз да свикна. Всеки човек си има своите малки странности.
— Няма проблеми! — кимвам усмихнато. — Разбира се! Колко глупаво от моя страна!
Вадя топката от кошчето, разгъвам я, изглаждам я, след което я сгъвам внимателно на четири.
— Ето, готово! — усмихвам й се лъчезарно и пускам повторно опаковъчната хартия в кошчето. — Хайде да тръгваме!
До Кингстън, който е най-близкият търговски център до мама и татко, с кола са само петнадесет минути. Откривам една свободна колонка за паркиране и след двадесетина опита най-сетне успявам да наместя колата в относително успоредна на тротоара линия.
Господи, паркирането е ужасен кошмар! Около теб непрекъснато бучат клаксони, а да не говорим колко е трудно да се вместиш в някакво си дребно място, когато всички те наблюдават и те притесняват! Хората би трябвало да си дават сметка за усилията, които шофьорът полага, вместо да сръгват приятелите си и да го сочат най-безсрамно!
Както и да е. Прав им път! Важното е, че ние вече сме тук! Денят е фантастичен — слънчево, но не непоносимо горещо, с мънички облачета, носещи се по ясното синьо небе. Излизам от колата и оглеждам обляната в слънчева светлина улица, а отвътре сърцето ми претупва развълнувано. Първото ми пътешествие по магазините с моята сестра! Какво да направим първо?
Докато пъхвам една след друга монетите в колонката за паркиране, мисълта ми скача от възможност на възможност. Със сигурност трябва да се отбием за безплатен макиаж. Ах, да — и да се отбием в онзи нов магазин за бельо, за който мама толкова ми говореше.
— Колко точно смяташ да останем тук? — пита Джес, докато пъхвам шестата си монета от един паунд.
— Ами… — присвивам очи към колонката аз. — Като виждам, това ще ни устрои до шест часа вечерта, а след това паркирането е безплатно!
— До шест часа ли?! — стряска се Джес.
— Не се притеснявай! — успокоявам я аз. — Магазините не затварят в шест. Те ще бъдат отворени най-малко до осем!
Да не забравяме, че на всяка цена трябва да отидем в някой магазин за дрехи и да пробваме вечерни рокли! Едно от най-забележителните ми преживявания по магазините бе, когато веднъж двете със Сузи ходихме до „Хародс“ и пробвахме какви ли не шикозни вечерни рокли. Всяка от нас обличаше и събличаше една след друга все по-скъпи и по-скъпи тоалети за по милион и повече, след което правехме по няколко обиколки на магазина, обаче онези досадни продавачи по едно време не издържаха и започнаха да ни питат непрекъснато дали вече не сме си избрали нещо.
Накрая Сузи ги успокои, като отбеляза, че
Мисля, че точно в този момент ни помолиха да напуснем магазина.
При този спомен ме напушва смях, но заедно с него и някаква особена болка. Божичко, двете със Сузи наистина си прекарвахме чудесно! Тя е ненадмината като човек, който може да ти каже: „Хайде! Купувай го!“ Дори когато бях напълно разорена, тя казваше: „Хайде, какво чакаш?! Купувай го! Аз плащам! Ще ми ги върнеш, когато можеш!“ А после тя също си купуваше от същото нещо, след което двете отивахме някъде да пийнем по едно капучино.
Няма значение. Какъв е смисълът да се отдавам на ненавременна носталгия?!
— Така — обръщам се аз към Джес. — С какво ти се иска да започнем? Тук има какви ли не магазини. Два универсални…
— Мразя универсалните магазини — отсича Джес. — В тях ми прилошава.
— Добре де — поколебавам се аз.
Няма проблеми. И други хора мразят универсалните магазини.
— Ами, бутиците също са много — изричам с окуражителна усмивка. — Всъщност, току-що се сетих за едно идеално местенце!
