— Аз ще отида да го взема — обаждам се от дивана. — Люк, защо не дойдеш с мен да… да ми помогнеш? В случай, че… не го намеря.
Наясно съм, че не звуча особено убедително, обаче изобщо не ми пука. Просто нямам търпение да поговоря за нещо с Люк.
Веднага щом се озоваваме в кухнята, аз затварям вратата и го поглеждам нетърпеливо.
— Е? Какво мислиш за моята сестра?
— Изглежда ми много свястно момиче.
— Нали?! И между двете ни има толкова много сходства! Не смяташ ли?
— Моля?! — ококорва се Люк.
— Джес и аз. Толкова си приличаме, нали?
— Приличате ли си?! — Люк вече е тотално ошашавен.
— Ами да! — натъртвам с леко раздразнение. — Ти не ни ли слушаше? Тя обича орехи, аз също обичам орехи. Тя обича да ходи пеша, аз също обичам да ходя пеша. И двете обичаме филмите… — Махвам с ръка и допълвам: — Мисля, че между двете пи вече цари идеално разбирателство.
— Щом казваш. — Люк вдига вежди и аз усещам, че нещо ме бодва под лъжичката.
— Да не би да не я харесваш?
— Нищо подобно! Даже много я харесвам! Но засега сме си разменили не повече от две думи. Същото важи и за теб.
— Да, знам — съгласявам се аз. — Но това е, защото атмосферата там е толкова напрегната. Не можем да си поговорим както трябва. Затова мисля да й предложа двете да отидем някъде. Така ще можем по-добре да се опознаем.
— Къде например да отидете?
— Не знам. Може би на разходка. Или… на малко пътешествие по магазините.
— Аха — кимва съпругът ми. — Малко пътешествие по магазините. Добра идея. Предполагам, че ще бъде в рамките на ежедневния ти бюджет от двадесет лири.
Какво?!
Направо не мога да повярвам, че той повдига темата за моя бюджет в момент като този! Така де, колко пъти човек излиза да пазарува с отдавна загубената си сестра за първи път?!
— Това е единично, изключително събитие! — обяснявам търпеливо. — Повече от очевидно е, че се нуждая от допълнителни бюджетни средства!
— Мисля, че постигнахме съгласие подобни единични събития да няма! — изтъква Люк. — Никакви „изключителни възможности“! Да не би вече да си забравила?
Залива ме вълна на ярост.
— Хубаво! — изсъсквам и скръствам ръце. — Значи няма да осъществя контакт с моята сестра!
В кухнята настъпва тишина. Въздъхвам дълбоко и поглеждам крадешком към Люк, обаче той очевидно изобщо не е впечатлен.
— Беки! — прекъсва ни гласът на мама. — Къде е това кафе? Всички те чакаме! — Влиза в кухнята и поглежда разтревожено ту мен, ту зет си. — Да не би да има някакъв проблем? Нали не се карате?
Обръщам се към мама.
— Искам да изведа Джес на пазар, обаче Люк настоява да се придържам към ежедневния си бюджет!
— Люк! — възкликва мама с глас, пълен с укор. — Мисля, че идеята е превъзходна! Вие двете да си прекарате малко време насаме, по женски. Защо не се отбиете в Кингстън? Бихте могли и да обядвате там.
— Именно! — Хвърлям на Люк поглед, пълен с презрение. — Обаче аз нямам никакви други пари, освен някакви си мизерни двадесет лири!
— Както вече изтъкнах, налага се да се придържаме към определен бюджет — изрича непреклонно Люк. — Убеден съм, Джейн, че ти по-добре от всички знаеш, че успешното направляване на финансите е първото условие за щастлив брак, нали така?!
— Да, разбира се — кимва разсеяно мама. Внезапно очите й светват и тя възкликва: — Семейство Грийнлоу!
Какво?!
— Братовчедите ти от Австралия! Изпратиха ти сватбен подарък под формата на чек! От доста време все си напомням да ти го дам — и все забравям! Вярно, че е в австралийски долари, но дори и така погледнато, сумата пак е значителна! — Започва да рови в едно чекмедже и накрая изважда чека. — Заповядай! Петстотин австралийски долара!
— Аууу! — поемам чека от нея с треперещи ръце. — Фантастично!
— Така че сега двете с Джес можете да излезете и да се поглезите малко! — изтъква мама и стиска усмихнато ръката ми.
— Видя ли?! — отправям победоносен поглед към съпруга си, а той само подбелва очи.
— Окей. Ти печелиш. Този път.
Заредена с нов ентусиазъм, аз се втурвам в дневната.
— Хей, Джес! — казвам. — Искаш ли да излезем някъде? Например по магазините?
— О! — стряска се тя. — Ами…
— Хайде, скъпа! — подкрепя ме мама, която върви след мен. — Поотпуснете се малко!
— Можем да излезем и да хапнем някъде. Тъкмо да се поопознаем. Какво ще кажеш?
— Ами… добре — изрича накрая тя.
— Отлично!
Усещам, че по гърба ми вече пролазват тръпки на нетърпение. Първото ми пътешествие по магазините с моята собствена сестра! Толкова е вълнуващо!
— Само ще се кача да се приготвя — добавям.
— Чакай! — подвиква след мен Джес. — Преди да се качиш горе… И аз съм ти донесла нещо. Не е кой знае какво, но…
Отива до раницата си, отваря я и вади оттам пакет, опакован в хартия, по която се кипрят весели надписи: „Честита Нова година 1999!“
Ей, много шик!
— Обожавам старата опаковъчна хартия! — отбелязвам, като й се възхищавам. — Откъде я откри?
— Безплатен бонус от банката — отговаря Джес.
— О! — подскачам изненадана аз. — Ами… много добре!
Разкъсвам опаковката и вътре откривам пластмасова кутия с три отделения.
