Внезапно очите на Джес светват.
— Почакай малко! — възкликва тя и за първи път, откакто сме се запознали, я виждам да живва. — Имаш ли нещо против да влезем тук?
Заковавам се на място. Намираме се пред някакъв миниатюрен, доста невзрачен магазин за канцеларски принадлежности, в който никога досега не съм влизала.
— Ама, разбира се! — въздъхвам облекчено. — Хайде да влезем! Фантастично!
Канцеларски материали! Значи това обичала моята сестра! Разбира се! Как не се сетих за това по-рано?! Тя е студентка… непрекъснато пише нещо… съвсем естествено е да я интересуват такива неща.
Магазинчето е толкова тясно, че не съм особено убедена, че ще мога да се намърдам вътре с всичките тези торби. Затова оставам навън, изгаряща от нетърпение. Какво ли си купува Джес? Може би някакви разкошни тетрадки? Или ръчно изработени картички? Или вероятно някоя красива писалка?
Искам да кажа — браво на нея! Никога досега не бях забелязвала това магазинче!
— Е, какво си купи? — питам нетърпеливо, когато тя излиза, помъкнала две доста издути чанти. — Покажи ми! Веднага!
Джес ме поглежда безизразно.
— Нищо не съм си купила — казва накрая.
— Ама… нали носиш чанти! Какво има в тях?
— Ти не видя ли табелата тук? — И ми посочва написано на ръка съобщение на витрината. — Раздават използвани подплатени пликове!
Отваря чантите и пред очите ми лъсва цяла купчина намачкани дребни хартиени чантички и друга купчина не по-малко омачкани подплатени пликове. Съзерцавам ги втренчено и си давам сметка, че въодушевлението ми постепенно се изпарява.
— Така сигурно спестих минимум десет паунда — добавя тя с видимо задоволство. — А и човек винаги има нужда от подобни неща.
Направо не знам какво да кажа.
Как изобщо да се възхитя на тези купчини древни канцеларски материали?
— Ами… фантастично — смотолевям накрая. — Наистина са страхотни. Много ми харесват… мммм… етикетите. Е, значи и двете си взехме това, от което имаме нужда. Хайде сега да отидем да пийнем по едно капучино!
Зад ъгъла има едно хубаво кафене и с всяка крачка към него настроението ми се повишава отново. Е, може би пазаруването ни не мина така, както бях очаквала. Но това няма никакво значение. Важното е, че ето ни сега, двете сестри, отиваме да пийнем капучино и да си побъбрим. Ще седнем на някоя кокетна мраморна масичка и ще отпиваме от кафето си, и ще си разказваме за живота си…
— Аз си нося термос — достига до мен гласът на Джес, която върви малко назад.
Обръщам се развеселена и я зървам да вади бял пластмасов термос от раницата си.
— Какво?! — прошепвам с изтънял гласец.
— Не ни трябва това кафе на безбожни цени! — посочва тя с пръст към кафенето. — Надценката на подобни места е направо престъпна!
— Ама…
— Можем да седнем на тази пейка тук. Ей сега ще я забърша.
Наблюдавам я с все по-нарастващ ужас. Не е възможно да изпия първото си кафе с моята отдавна загубена сестра на някаква стара, изпочупена пейка, отпивайки от термос!
— Но аз държа да отидем в приятно кафене! — Думите се втурват от устата ми, преди да съм успяла да ги спра. — И да седнем на мраморна масичка, и да пийнем истинско капучино!
Тишина.
— Моля те! — изричам жалостиво.
— Ами, добре — кимна накрая Джес. Затваря термоса си. — Обаче трябва да свикнеш сама да си го приготвяш. Не можеш да си представиш колко пари се пестят годишно по този начин — стотици лири! Просто си купи един термос втора употреба. Освен това можеш да използваш утайката от кафето минимум два пъти. Вкусът си е съвсем нормален.
— Аз… ще го имам предвид — кимвам, като се стремя да се изключа от нея. — Хайде!
В кафенето е топло и приятно. Навсякъде се носи фантастично ухание на кафе. По мраморните масички играят отраженията на лампите, а във въздуха се разнася приятна, тиха музика.
— Виждаш ли? — усмихвам се на Джес. — Не е ли приятно? — Маса за мен и сестра ми, моля! — добавям, когато на вратата се появява сервитьор.
Направо си умирам да го изричам —
Сядаме и аз поставям всичките си чанти на пода. В този момент усещам, че започвам да се отпускам. Така вече е по-добре. Можем да си проведем един приятен, интимен разговор и наистина да се опознаем и харесаме! Сега, като се замисля, май трябваше да започнем точно с това.
Към нас се приближава сервитьорка, която изглежда на двадесетина години и носи табелка, на която пише: „Днес ми е първият работен ден!“
— Здравейте! — усмихвам й се лъчезарно аз. — Аз бих искала капучино, но не съм много сигурна какво ще пожелае сестра ми.
— Всъщност, май би трябвало да пием шампанско — не успявам да се сдържа аз. — Ние сме отдавна загубени сестри!
— Аууу! — възкликва сервитьорката. — Маса гот!
— За мен само обикновена чешмяна вода, ако обичате — отсича Джес, като затваря менюто.
— Не искаш ли едно хубаво кафе с много пяна? — възкликвам изумено аз.
— Не желая да плащам престъпно надути цени на някаква глобална корпорация, трупаща нечестни пари! — изсъсква тя и отправя мръснишки поглед на сервитьорката. — Смятате ли, че 400 процента печалба е етичен подход?
