— Много е хубава — кимва Джес и аз усещам, че ме залива облекчение.
— За сестрата на Беки — започва Джорджина и виждам как пресмята нещо под присвитите си очи, — три лири!
— Аууу! — възкликвам аз. — Това е фантастично! Много ти благодаря, Джорджина!
— Не, благодаря! — отсича Джес. — Нямам нужда от гривни.
Какво?!
Извръщам рязко глава шокирана. Ама тя очевидно нищо не разбира!
— Ама… гривната е на много изгодна цена! Никъде няма да намериш подобна отстъпка!
— Просто нямам нужда от нея — свива безразлично рамене Джес.
Направо нямам думи. Как е възможно да откажеш да купиш гривна за три лири?! Как?!
Така де, това си е направо противно на всички физични закони — или на каквито и да са там!
— Заповядай, Беки! — изчуруликва Сандра, като ми подава въжените дръжки на чантата. Всъщност, чантите са две — в бледорозово, блестящи, изискани, — обаче, когато пръстите ми се сплитат над дръжките, аз въобще не чувствам обичайното си за подобни случаи задоволство. Всъщност, не чувствам почти нищичко. Прекалено съм объркана, за да чувствам каквото и да било.
— Ами… в такъв случай, чао! — казвам. — И много ви благодаря на всички!
— Чао, Беки! — отвръща ми Джорджина. — И Джес! — Последното със значително по-малка доза топлота. — Надявам се, че някой ден пак ще се видим!
— Беки — обажда се Сандра, — преди да си тръгнеш, нека ти дам брошурата за нашата разпродажба!
Хуква към мен, подава ми една лъскава брошура и се привежда към ухото ми, като ми прошепва:
— Не искам да бъда неучтива, но… сигурна ли си, че тя е твоя
Когато излизаме на улицата, аз съм малко замаяна. Тази част от опознаването не мина точно така, както си я представях.
— Така! — обръщам се към Джес неуверено. — Това беше много приятно.
Обръщам се колебливо към нея, обаче тя си е лепнала едно такова студено, безразлично изражение, че не мога да я разбера какво си мисли. Ще ми се да се беше усмихнала поне веднъж! Или да подхвърли нещо от рода на: „Добре си изкарахме, нали?“
— Срамота, че не можа да си откриеш каквото искаш при Джорджина — пробвам аз. — Ти… хареса ли изобщо дрехите?
Джес свива рамене, обаче не изрича и думица и мен ме залива отчаяние. Знаех си! Тя презира вкуса ми! И през цялото време се преструваше, че не се нуждае от никакви нови дрехи — само от учтивост.
Така де! Кой е този човек, който не се нуждае от нова тениска? Именно! Никой.
Както и да е. Очевидно ще трябва да потърсим друг магазин. Магазин по вкуса на Джес. Запътваме се ние по обляната в слънце улица, а мозъкът ми щрака на бързи обороти. Никакви поли… никакви гривни… Дънки! Всички обичат дънките! Перфектно!
— Всъщност, аз имам нужда от нови дънки — изричам небрежно.
— Че защо? — смръщва се Джес. — Какво им е лошото на дънките, с които си в момента?
— Ами… нищо конкретно. Обаче въпреки всичко имам нужда от още! — Последното казвам през смях. — Искам дънки малко по-дълги от тези, с които съм в момента, не чак толкова отпуснати и може би в тъмно, индиговосиньо.
Поглеждам с надежда към Джес, изчаквайки я да сподели с мен какви дънки иска
— Ами… ти нямаш ли нужда от нови дънки! — изричам с чувството, че бутам огромен камък по нанагорнище.
— Не, нямам — отсича тя. — Обаче ти си купи.
Разочарованието ми се засилва.
— Е, може би някой друг път — насилвам се да се усмихна аз. — Няма значение.
Вече сме стигнали до ъгъла — и, да! В „Л. К. Бенет“ имат разпродажба!
— Погледни тези неща! — възкликвам и хуквам към витрината, препълнена с разноцветни елегантни сандали. — Не са ли разкошни?! Ти какви видове обувки обичаш?
Джес плъзва поглед към изложеното на витрината, след което отговаря:
— Всъщност, не си правя труда да избирам кой знае какви обувки. Нали знаеш, обикновено хората не забелязват обувките.
Боже! Краката ми буквално омекват от шок!
Хората не забелязват обувките?!
Но… разбира се! Тя очевидно се шегува! Ще се наложи да свикна с това нейно суховато чувство за хумор.
— Ама и ти! — сбутвам я приятелски. — Е, добре. Аз обаче бих надникнала вътре, за да пробвам някой и друг чифт, ако нямаш нищо против!
Стигам до извода, че ако пробвам достатъчно чифтове обувки, Джес като нищо накрая ще се присъедини към мен.
Да, ама не! Нито в този, нито в следващия магазин. Даже отказва да пробва тестерите с парфюми или гримовете в „Спейс НК“. Ръцете ми вече са се удължили от чанти, обаче Джес няма нито една. Очевидно не й е приятно. Вероятно вече си мисли, че съм отвратителна сестра.
— Имаш ли нужда от някакви… кухненски прибори? — изтърсвам в отчаянието си аз.
Бихме могли да си купим някакви готини престилки, някакви шикозни хромирани съдове… обаче Джес отново клати глава.
— Аз си купувам моите от складовете, където правят отстъпки. Много по-евтино излиза, отколкото по главните улици.
— Ами какво ще кажеш за куфари и чанти? — възкликвам, внезапно озарена от велико прозрение. — Куфарите са една от областите, от които човек винаги може да се възползва.
— Нямам нужда от такива неща. Имам си раница и тя ми стига.
— Ясно.
Вече ми се изчерпаха идеите. Какво друго бих могла да предложа? Може би някакви лампи? Или… килимчета?
