— Ами… не точно. Моля, заповядай, хапни си каквото ти харесва! Веднага се връщам!
Втурвам се задъхана в кабинета и включвам компютъра. Залагането за оранжевото ретро палто завършва след пет минути и аз съм твърдо решена да го получа! Потропвам нетърпеливо с нокти по бюрото и веднага, щом екранът светва, аз включвам съхранената страница на и-бей.
Знаех си! „Китибий 111“ отново е заложила! 200 лири!
Ако си мисли, че е много хитра, не е познала! Добре тогава, на ти, „Китибий 111“!
Изваждам хронометъра на Люк от чекмеджето на бюрото и го нагласям за три минути. Когато определеният срок изтича, аз заставам в готовност с ръце върху клавиатурата, като атлет, който чака сигнала за старта.
Окей. Една минута преди края. Старт!
Колкото ми е възможно по-бързо, аз напечатвам „00. 50“.
Мамка му! Ама какво написах аз? Изтрий! 200. 50.
Натискам бързо команда „Изпрати“ и ето че излиза следващият аналогов прозорец — идентификационен номер на потребителя, парола… Печатам с все сили.
„На настоящия етап Вашият залог е най-висок“ — прочитам аз.
Десет секунди до финала. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Ами ако точно сега някой реши също да наддава?
Щраквам като обезумяла командата „Нови данни“.
— Какво правиш, Беки? — достига до мен гласът на Джес, която е застанала на прага.
Да я вземат мътните!
— А, нищо! — смотолевям аз. — Защо не си направиш препечена филийка, докато аз…
Страницата отново се отваря. Не мога да си поема дъх. Дали съм… дали съм…
„Поздравления! Печелите стоката!“
— Даааа! — извиквам възторжено, неспособна да се овладея, и удрям победоносно въздуха. — Да! Мое е!
— Кое е твое? — пита Джес, като приближава зад гърба ми и се втренчва в екрана пред мен. — Това ти ли си там?! — изрича шокирано. — Имаш толкова малък лимит, а си купуваш палто за двеста паунда?!
— Нещата не стоят точно така! — отговарям, изпълнена с угризения заради изражението й. Изправям се, отивам да затворя вратата на кабинета, след което се обръщам към нея.
— Виж какво — изричам съзаклятнически. — Всичко е наред! Имам едни пари, за които Люк въобще няма представа! От известно време продавам нещата, които си купихме по време на медения месец — и съм натрупала жестоки суми! Онзи ден продадох десет часовника „Тифани“ и от тях изкарах две хиляди паунда! — Вдигам гордо брадичка и добавям: — Така че мога без проблеми да си позволя подобно палто!
Неодобрителното изражение на Джес въобще не се променя.
— Можела си да сложиш тези пари в банкова сметка с голяма лихва! — изтъква назидателно тя. — Или да ги използваш, за да погасиш част от дълговете си!
Едва потискам внезапно зародилото ми се желание да й зашлевя шамар.
— Добре де, ама не го направих! — изричам вместо това, като се старая да запазя учтивия си тон. — Купих си палто!
— И Люк няма никаква представа за това! — отправя ми изпепеляващ, обвинителен поглед сестра ми.
— Не е необходимо да има представа! Джес, моят съпруг е много зает човек — опитвам се да обясня. — Моята роля е да поддържам домакинството му, а не да му губя времето с дреболии от ежедневието.
— И затова го лъжеш.
В тона й вече се усеща недвусмислено раздразнение.
— Всеки брак се нуждае от известна тайнственост. Това е добре известен факт!
Джес само поклаща неодобрително глава.
— Този ли е начинът, по който можеш да си позволиш също така и мармалади от „Фортнъм“? — пита, като посочва компютъра. — Не смяташ ли, че трябва да бъдеш искрена с него?
О, за бога! Ама тя очевидно не разбира нищичко!
— Джес, позволи ми да ти обясня — продължавам да запазвам хладнокръвие аз. — Нашият брак е сложен, жив организъм, който само ние двамата сме в състояние да проумеем. Аз, естествено, отлично знам какво да кажа на Люк и какво не, за да не го притеснявам. Наречи го инстинкт, наречи го дискретност, наречи го емоционална интелигентност, ако щеш! Това е!
Джес впива очи в моите, след което изрича тихо:
— Мисля, че се нуждаеш от помощ.
— От никаква помощ не се нуждая! — срязвам я с доста рязък вече тон аз.
Изключвам компютъра, бутвам назад стола си и минавам покрай нея, като се насочвам към кухнята. Там заварвам Люк, който приготвя кафе.
— Харесва ли ти закуската, скъпи? — питам с нарочно повишен тон аз.
— Фантастична е! — възторгва се съпругът ми. — Откъде успя да намериш тези яйца от пъдпъдък?
— Ами… нали знаеш… — усмихвам се влюбено аз. — Знам, че много ги обичаш, затова се постарах да ги намеря заради теб! — И стрелвам с победоносен поглед Джес, която само подбелва очи.
— Обаче сме свършили бекона — отбелязва Люк. — Както и някои други неща. Написал съм ти ги на една бележка.
— Няма проблеми — отговарям, защото току-що ми хрумва брилянтна идея. — Още сега ще отида да ги купя. Джес, нали нямаш нищо против да свърша малко домакинска работа? Ти, ако искаш, няма нужда да идваш, разбира се — добавям с най-сладкия си глас. — Знам колко много мразиш и презираш пазаруването.
Слава богу, че ще й се измъкна!
— Няма проблеми — кимва тя, като си пълни нова чаша вода на мивката. — С удоволствие ще дойда с теб!
Усмивката ми застива.
