Никакъв отговор.
Не мога да се предам. А, не, в никакъв случай! Аз не се предавам лесно!
— Джес! — започвам да барабаня с юмруци по вратата. — Трябва да ме пуснеш! Моля те! Знам, че имахме някои недоразумения…
— Остави ме на мира! — Вратата се отваря рязко и Джес отново застава на прага. Но този път не изглежда просто враждебно настроена. Изглежда буквално вбесена. — Беки, нещата между нас не могат да се нарекат просто недоразумения! Ние сме напълно различни личности! И аз нямам никакво време, за да се занимавам с теб! Честно да ти кажа, ще ми се никога да не те бях срещала! И въобще нямам представа какво правиш тук!
— Но ти не разбираш! — побързвам да изрека, преди отново да ми е затръшнала вратата под носа. — Всичко се обърка. Двамата с Люк се скарахме. Аз… направих нещо много глупаво…
— Боже, каква изненада! — изрича саркастично Джес и скръства ръце пред гърди.
— Да, знам, че сама съм си виновна — продължавам, вече с треперещ глас. — Знам, че вината е изцяло моя. Но сега мисля, че бракът ни е в голяма опасност! В смъртоносна дори!
И докато изричам всичко това, усещам, че гадните сълзи отново напират да рукнат от очите ми. Примигвам бързо, опитвайки се да ги задържа.
— Джес… моля те, помогни ми! Ти си единственият човек, за когото се сещам. Ако успея да науча нещо от теб, Люк може и да ми прости. Той много те харесва! — Последното изричам със значително пристягане в гърлото, но се насилвам да я погледна в очите. — Той харесва теб повече, отколкото харесва мен!
Джес поклаща глава, но не мога да разбера дали е защото не ми вярва, или просто не й пука за мен.
— Кой е, Джес? — дочувам нечий глас зад нея и на вратата се появява друго момиче. Момичето има права и зализана коса с мишав оттенък, лицето му е цялото в лунички, на очите си носи очила, а в ръка държи няколко листа. — Да не би пак някой от „Свидетелите на Йехова“?
— Аз не съм от „Свидетелите на Йехова“! — възкликвам възмутено. — Аз съм сестрата на Джес!
— Сестрата на Джес ли?! — ахва момичето и се опулва изумено насреща ми. Усещам как погледът й веднага пробягва по дрехите ми, обувките ми и двата куфара.
— Разбирам какво имаш предвид — обръща се тя към Джес и снижава глас. — Наистина изглежда малко превзета!
Превзета ли?!
— Аз не съм превзета! — тросвам се аз. — И това няма нищо общо с вас. Джес…
— Беки, върви си вкъщи! — изрича с равен тон тя.
— Ама…
— Ти не разбираш ли от нормален език? Върви си вкъщи! — И вдига глава, сякаш напъжда досадно куче.
— Ама… аз съм ти роднина! — изричам с треперещ глас. — А роднините би трябвало да си помагат! Роднините би трябвало да се грижат един за друг! Джес, аз съм ти
— Е, обаче това не е по моя вина — изрича грубо тя. — Никога не съм искала да бъда твоя сестра. Довиждане, Беки!
И отново затръшва вратата под носа ми, но сега толкова силно, че подскачам на място. Вдигам ръка, за да почукам отново, но после я спускам обратно. Като че ли няма никакъв смисъл, нали?
В продължение на няколко минути си стоя там и се взирам като хипнотизирана в боядисаната в кафяво врата. После съвсем бавно се обръщам и започвам да тегля куфарите си надолу по улицата.
Значи съм изминала целия този път за нищо.
И сега какво да правя?
Мисълта да се прибера веднага вкъщи е направо непоносима. Всичките тези часове във влака. И къде да се прибера? В празния си апартамент.
В празния си апартамент, където съпругът ми го няма.
При мисълта за Люк усещам, че повече не съм в състояние да се владея. Сълзите рукват безпрепятствено по бузите ми и аз изхълцвам. После пак. Когато стигам до ъгъла, две жени, тикащи бебешки колички, ме поглеждат учудено. Обаче аз въобще не им обръщам внимание. Вече плача с пълен глас. Сигурно гримът ми се е размазал по цялото ми лице… обаче нямам свободна ръка, за да си измъкна носна кърпичка, затова ще трябва да подсмърчам… Трябва да спра някъде. Трябва да спра и да се взема в ръце.
Вляво забелязвам моравата в центъра на селото, а точно в средата й зървам дървена пейка. Насочвам се натам. Оставям куфара си и се отпускам на пейката и вече спокойно започвам да си рева.
Ето ме сега тук, на стотици километри от дома, съвсем сама, и никой не иска да има нищо общо с мен. И всичко е само по моя вина. Аз провалих абсолютно всичко.
И Люк никога повече няма да ме обикне!
Раменете ми се тресат и вече едва си поемам дъх, когато в мъглата пред очите си зървам нечий мъжки силует.
— Успокой се, мила! Какво става? Защо плачеш?
Вдигам глава и успявам да различа мъж на средна възраст с работни панталони и зелен пуловер, който ме наблюдава — с отчасти неодобрителна, отчасти загрижена физиономия.
— Да не би да е дошъл краят на света? — пита грубо той. — Тук има възрастни хора, които се опитват да се насладят на следобедния си сън! — И обхваща с жест къщите около моравата. — А ти вдигаш прекалено много шум, че чак подплаши и овцете!
Посочва към хълмовете, където, за моя огромна изненада, зървам две овце, вдигнали глави, да ме наблюдават учудено.
