— Тате, ама тя има истинска ангелска чанта! — възкликва Кели, като се обръща към Джим, който точно в този момент разтоварва пакети захар от един кашон. — Нали ти ги показвах веднъж в списание
— В… Милано — отговарям след кратка пауза.
— В Милано ли?! — ахва момичето. — Ама че гот! — Погледът й вече обгръща моята чантичка за гримове. — А това да не би да е гланц за устни „Стила“?!
— Ами… да.
— Емили Мастърс има гланц „Стила“! — изрича мечтателно тя. — Тя се мисли за голяма работа.
Поглеждам към блесналите очи на момичето и към порозовелите му бузи и внезапно ме пронизва остра болка — така ми се иска отново да съм на тринадесет! Да ходя по магазините в събота и да харча парите от закуски, които съм си събирала. И без никакви особени грижи, освен домашното по биология и притеснението дали Джеймс Фулъртън ме харесва.
— Знаеш ли… вземи това! — изричам импулсивно, бръквам в чантичката си за гримове и изваждам оттам чисто нов гланц за устни „Стила“ с аромат на грейпфрут. — И без това надали някога щях да го ползвам.
— Сериозно?! — блясват още повече очите на Кели. — Сигурна ли си?
— Ако искаш, можеш да вземеш и този кремообразен руж — казвам и й поднасям кутийката. — Аз и без това нямам нужда от руж.
— Олеле!
— Чакайте малко вие двете! — достига до нас гласът на Джим от другия край на магазина. — Кели, не можеш да вземаш грима на дамата! — Поклаща глава с укор и добавя: — Върни й ги, скъпа!
— Ама тя сама ми ги предложи, татко! — оправдава се момичето и цялото се изчервява. — Аз нито съм я молила, нито нищо!
— Аз съм напълно сериозна, Джим! Нека ги вземе Кели! И без това никога няма да ги ползвам — добавям с треперлив смях. — Пък и, честно да ви призная, купих ги само защото даваха безплатен парфюм, ако похарчиш в магазина осемдесет лири.
Досадните сълзи отново избликват в очите ми. Господи, Джес е напълно права! Аз съм пълен провал!
— Добре ли си? — обръща се разтревожено към мен Кели. — Ако искаш, вземи си ги обратно…
— А, не, добре съм си — насилвам се да се усмихна аз. — Просто си спомних за… за нещо друго.
Попивам очи с кърпичката си, изправям се на крака и се отправям към рафта с подаръците и сувенирите. Така и така съм тук, нищо не ми пречи да си купя някой и друг спомен. Вземам една поставка за лули, която татко много ще хареса, а за мама избирам един ръчно изрисуван дървен поднос. Тъкмо разглеждам един стъклен макет на езерото Уиндърмиър и се чудя дали да не го купя за Джанис, когато пред витрината на магазина забелязвам две жени. Докато ги наблюдавам, към тях се присъединява и трета.
— За какво чакат тези жени отвън? — обръщам се изумено към Джим.
— За това — кимва той, поглежда си часовника, след което слага на витрината табела, на която пише: „Днес хлябът е на половин цена.“
И жените автоматично се струпват в магазина.
— Ще взема два от ръчните, моля — казва едната с металносива коса и бежов шлифер. — Имаш ли някакви кроасани на половин цена?
— Днес, не — отговаря той. — Всички са на официалната им цена.
— О! — Жената се замисля, но само за един кратък миг, след което заявява: — Не, благодаря.
— За мен три големи пълнозърнести, ако обичаш — приглася следващата жена със зелена забрадка на главата. — И коя е тази жена? — сочи ме с показалец. — Видяхме я да реве на моравата. Да не би да е някаква туристка?
— Такива като нея непрекъснато се губят — отбелязва първата дама. — В кой хотел си отседнала, скъпа? Абе, тя говори ли английски?
— Прилича ми на датчанка — отсича компетентно третата. — Кой от вас говори датски?
— Няма нужда, англичанка съм — обаждам се най-сетне аз. — И не съм се загубила. Бях разстроена, защото… — Тук преглъщам. — Защото бракът ми е в огромна беда. И дойдох тук, за да моля сестра си за помощ, обаче тя ме изгони и ми затръшна вратата под носа.
— Сестра ти ли?! — изненадва се жената със забрадката и ме оглежда подозрително. — И коя е сестра ти?
— Живее във вашето село — отвръщам и отпивам от чая си. — Казва се Джесика Бъртрам.
Настъпва гробовна тишина. Жените изглеждат така, сякаш току-що съм ги ударила с чук по главите. Оглеждам се и забелязвам как Джим зад щанда е зяпнал от изумление.
—
— Ами… да. Всъщност, полусестра.
Оглеждам смълчалия се магазин — обаче никой не помръдва. Всички продължават да ме зяпат, сякаш съм извънземна.
— Да, знам, че малко се различаваме по външен вид… — започвам.
— Тя каза, че ти си луда — обажда се с болезнена откровеност Кели.
— Кели! — срязва я баща й.
— Какво?! — оглеждам ги един по един аз. — Какво е казала за мен?!
— А, нищо! — отвръща Джим, като хвърля предупредителен поглед на дъщеря си.
— Всички знаехме, че тя ще се запознае с отдавна загубената си сестра — продължава Кели, без да му обръща внимание. — А когато се върна, каза, че си луда. Много съжалявам, татко, но такава е истината. И точка.
Усещам как бузите ми пламват.
