Тя затвори очи в израз на гняв и отчаяние. Уил очакваше да възрази решително, но когато отвори отново очи, Нанси явно се беше овладяла. Заговори с равен тон, въздържаше се отлично:
– Разбрахме се да не позволяваме Хоризонтът да промени начина ни на живот. Каквото и да се случи, ще бъдем заедно като семейство на девети февруари и заедно ще се смеем или ще плачем, а може би и от двете по малко. Дотогава Филип трябва да продължи да ходи на училище, аз - да продължа да работя, а ти - да ловиш риба.
Не беше точно онова, което му се искаше да чуе, но не се изненада. Нанси не беше от лесните. Точно това харесваше у нея, макар че понякога тези ѝ качества работеха срещу него.
– Тогава поне остани за един месец във Флорида, докато не се възстановя напълно. След това можем да се върнем към план А.
– Не мога.
Уил изгуби самообладание.
– Защо да не можеш, по дяволите? Да не става въпрос за „нещото“, за което спомена Грег? Кажи ми как това „нещо“ е по-важно от мен.
Тя въздъхна.
– Не е по-важно от теб. Става въпрос за нов случай. Голям. Затънала съм до гуша в него.
– Господи, Нанс, вече си толкова високо на тотемния стълб, че е достатъчно само да си записваш имена и да наритваш задници.
– Така си мислиш. Конкретно по този случай се чувствам почти като оперативен агент.
Уил видя безпокойството на лицето ѝ. Колкото и парадоксално да бе, това му подейства успокояващо.
– Искаш ли да ми разкажеш за какво става дума?
– За пощенски картички - рече тя. - Отново започнаха да се появяват картички.
Малкото розово по бузите му изведнъж избледня.
– Не може да бъде!
– Може, и още как.
– Къде? Колко? Кой има възможността или мотива? Защо точно сега, по дяволите?
Тя му направи знак да млъкне и недвусмислено му заяви, че ще говори само ако той ѝ обещае, че няма да се вълнува много. Уил посегна към бутилката вода и се съгласи.
– Честно казано, мислех си, че си го видял по телевизията, в интернет или си чул някой да споменава за това. Радвам се, че аз ще ти кажа новината.
– Знаеш, че тази новина не ми харесва. И защо му е на някого да ми казва?
– Може би защото си Уил Пайпър?
Той схвана.
– Всичко започна преди две седмици. Пет картички, всички пуснати в един и същи ден. Същият модел като преди седемнайсет години - отпред има разпечатано име и адрес на получателя, адресът на подателя липсва. На гърба - нарисуван на ръка ковчег и дата. И също както преди, всеки получател умира на въпросната дата.
– Само пет?
– Вече са петнайсет.
– От Невада ли са пуснати?
– От Ню Йорк.
– Нека позная. Различни причини за смъртта, различни начини на действие, може би дори не става дума за убийства - автоматично каза Уил.
– Именно.
– И никакви връзки или общи черти между жертвите.
– В това отношение има известна разлика с предишния път. Всички получатели са китайци.
– Какво? - изуми се Уил.
– Повечето от първите десет живееха в Китайския квартал в Ню Йорк. Последните петима са от Сан Франциско.
– Кой работи по случая?
– Отделите в Ню Йорк и Сан Франциско. Натоварили сме добри хора. Проблемът е, че и моето име се появява непрекъснато заради предишния случай. Директорът ми се обади още първия ден и ми каза, че заобикаля всичките си подчинени и ме назначава за главен следовател. Запознавам го лично с хода на делото сутрин и вечер. Искаше да отида в Ню Йорк, но заради заболяването ти ми позволи да работя от Маями.
– Като изключим фактора любопитство, който определено не е за пренебрегване, защо е цялата тази истерия? Ясно е, че става въпрос за ситуация, тип Шакълтън. Някой дръвник от Зона петдесет и едно отново измъква имена.
– Заради китайския момент. Китайското правителство и тяхното Министерство на държавната сигурност са изправени на нокти, въпреки че повечето от жертвите с картичките са американски граждани. Те също са на мнение, че източникът е от Зона петдесет и едно. И смятат, че става въпрос за провокация. Китай е втората най-голяма икономика в света. Ние сме в упадък и те ни настигат бързо. Убедени са, че им въртим номера и се мъчим да ги изкараме от равновесие. Уведомиха ни по дипломатическите си канали, че ако не намерим виновника, няма да отсрочат изплащането на дълговете ни. Ще поставят под запор няколкостотин милиарда и тук ще стане лошо.
Уил ѝ направи знак, че иска да си сменят местата и да полегне. Изтегна се на леглото.
– Ама че детинщина. Краят на света може да настъпи след година, а ние си играем глупавите игри до последния ден.
Нанси кимна уморено.
– Какво мога да направя? Официалната ни политика е да пазим статуквото.
– Докато НАСА и всички астрономи по света търсят голямата канара, върху която е изписано името ни - рече той и сведе поглед.
Тя седна до него и погали косата му.
– Изглеждащ уморен, скъпи.
– Ще го направя - заяви той.
– Какво ще правиш?
– Ще се върна във Вирджиния с теб. Докато не се оправя. Става ли?
– Обичам те - отвърна тя.
Устните му потрепнаха едва забележимо.
– И аз теб.
– И ти прощавам.
Уил си спомни Мейгън с оскъдните ѝ бикини и му се прииска да помнеше от каква точно прошка се нуждае.
