Най-близките до тях рафтове бяха празни и когато бащата и синът мълчаливо последваха майката и дъщерята, стана ясно, че на лавиците има достатъчно място за още хиляди и хиляди томове.
- Има доста място за растеж - отбеляза Уил. Хейвън като че ли не се изненада, че той разбира за какво става дума.
- Когато се напълни, отдавна ще съм си отишла от този свят - рече тя. - Кейша също. Някой друг ще трябва да решава проблема.
Филип забърза напред като нетърпеливо кутре и Кейша го настигна. Момчето тръгна към първия пълен рафт. Когато Уил пристигна, синът му вече беше свалил един том от лавицата.
Беше дебел и тежък, подвързан в свежа кожа, миришеща на нов чифт обувки, а не на мухъл като въздуха. Върху гръбчето на ръка беше изрязано число: 2566.
- Това е година, нали? - попита Филип.
- Аха - отвърна Хейвън.
Филип отвори книгата напосоки, а Уил надникна над рамото му.
На страницата имаше две колони имена, около сто на колона. Имена, написани на ръка с черна химикалка. Уил разпозна английски, испански, китайски и португалски. До всяко име беше отбелязяна дата 24 август 2566 и думите
- Все още се използва латински - рече Уил.
- Не знаем защо - каза Кейша. - Много неща не знаем.
- Не използвате пергамент - иронично рече той.
- Не - отвърна тя. - Копирна хартия от магазина. Подвързиите обаче са си наши. Хубава овча кожа от Иоркшър.
Уил поклати глава.
- Втора библиотека. Втора проклета библиотека. Значи няма Хоризонт?
- Именно затова се свързах с Филип - рече Хейвън. - Светът трябва да научи! Преди хората да си навредят.
Кейша въздъхна.
- Светът не е нужно да научава каквото и да било, Хейвън. Не е наша работа да му казваме. Дългът ни е към Библиотеката.
- Къде са книгите за двайсет и седма година? - попита Уил.
Кейша махна с ръка нататък по прохода.
- Чак в другия край.
- От девети февруари ли започват? - попита Филип.
- Да.
Уил поклати изумено глава.
- Но защо тук? Защо в Иоркшър?
Филип върна книгата на мястото ѝ и тръгна към далечния край на залата. Останалите го последваха.
- Няма нищо записано, всичко се предава от уста на уста в рода ни и кой знае каква част е истина и каква не е. Но се твърди, че в края на тринайсети век едно момиче, също Лайтбърн, било в манастира Вектис на остров Уайт. Там забременяло и избягало обратно тук, в дома си. Казват, че името ѝ било Клариса, но няма начин да се разбере дали е истина. Твърди се също, че детето ѝ се казвало Адам. Тогавашните Лайтбърн разбрали, че техен дълг е да служат на Библиотеката. Разбираме тази отговорност и днес, нали така, Хейвън?
- Да - промърмори под нос момичето.
- Значи бележката „Край на дните" от Вектис означава нещо друго - рече Уил.
- Край на дните във Вектис, предполагам. Явно Клариса е била опако момиче, което е довело до упадъка на манастира. Само се надявам моята Хейвън да не е толкова опака, че да навлече същото върху нас.
Момичето заплака, но внезапно нещо го накара да млъкне. Филип бе хванал ръката му и я стискаше здраво.
Отначало Кейша пренебрегна постъпката на момчето.
- В продължение на повече от седемстотин години Лайтбърн сме библиотекари. Това ни е работата. Затова сме се родили на този свят. Тук има много книги, може би милион, ако не и повече. Никога не сме ги броили. Не ги четем. Съхраняваме ги. Тези книги са от Бог, а ние сме богобоязливи хора. Така и не знаехме какво е мястото ни в голямата картина, докато ти не разкри историята около Зона петдесет и едно. По онова време говорехме само за това. Благодарни сме, че научихме.
- Радвам се, че съм помогнал - рече Уил.
- Вие двамата, хайде - обърна се Кейша към момчето и момичето. - Хейвън, време е да им покажем какво има зад другата врата.
16.
И Бао беше в лошо настроение. Седеше сам в кабинета си в служебното си жилище в Джуннан-хай, недалеч от Забранения град. Къщата на генералния секретар Уън беше на един хвърлей в силно охранявания комплекс, но беше малко вероятно двамата да си ходят на гости на чай и сладкиши. Напоследък дори на него му беше трудно да се добере до стареца.
Кабинетът му беше пълен предимно с китайски книги, колекцията на живота му. Въпреки че водеше кампанията за модернизиране и премахване на книжните издания от училища и университети и замяната им с електронни, Бао се наслаждаваше на удоволствието да държи в ръце тежките традиционни томове, макар че новата библиография на генералния секретар Ху Дзинтао, чието управление бе приключило преди петнайсетина години, лежеше неотворена в скута му.
