Библиотекарите полностью

- Знам - рече Кейша с горчива тъга, от която сърцето на Уил се сви. - Винаги съм го знаела.

- Откъде? - попита той.

- Виждам някои неща - тихо рече тя. - Отделни образи от бъдещето. Не като тях, разбира се, но виждам.

Уил погледна червената ѝ коса и в главата му нещо изщрака. Спомни си какво беше открил преди години в Кантуел Хол в Англия. Нострадамус е имал червенокоса майка, някоя си Гасонет, с произход от Вектис. Един от редките случаи, когато от връзката между писар и млада жена се ражда момиче. Червенокосо момиче с ясновидска дарба.

Усмихна ѝ се и тя отвърна на усмивката му.

- Да - рече тя. - От тяхното потекло съм.

- Как свършва това, Кейша?

- Не знам със сигурност, но въпреки това не мога да ви пусна. Даниъл няма да позволи, а аз съм му жена. Решението е негово.

Кийлън и Ендрю се върнаха и Кийлън дръпна Кейша в другия край на спалното. Двамата размениха остри думи, но когато се върнаха, Кийлън и Ендрю изправиха Мелроуз на крака и го помъкнаха към склада.

Кейша отиде при Уил.

- Ще направят каквото предложи. Ще го оставят при пътя. Трябва да ви закопчая с дамата. Обещах. Ще донеса аптечка и ще се погрижим за раните ѝ. Само съдействайте, става ли?

- Можем да се справим с нея! - извика Ани. - Тя е невъоръжена!

- Не мога да рискувам Филип да пострада - отвърна той. - Остави я да ни закопчае.

Когато Кейша излезе, Ани попита от леглото си:

- Някаква библиотека ли спомена тя? Какво искаше да каже?

- Тези хора са библиотекари - отвърна Уил. И в тишината на стаята ѝ разказа какво има от другата страна на вратата.

Час по-късно той беше единственият буден. Филип отново беше задрямал, а Ани, която изпи няколко уискита, за да понесе ваденето на сачмите, също се беше отнесла. Уил напрягаше слух за някакви признаци, че полицията идва, но не чу нищо.

Разполагаше с време, любопитството го гризеше и затова той бръкна под дюшека, извади дневника на Франклин и зачете отново.

21.

Нищо от досегашниями опит не би могло да ме подготви за гледката, на която се натъкнах в онази съдбовна нощ. На светлината на фенера на Абигейл се разкри странна Вселена. Сякаш бях открил пещерата на Аладин, макар богатствата в нея да бяха далеч по-големи от цели купища злато, сребро и бижута. Бидейки стар печатар, направил своето състояние от ръкописи, за мен бе неизразима радост да открия най-голямото съкровище, известно на човека, между Кориците на прекрасно подвързани книги.

Когато и двата му крака стъпиха на земята, Бенджамин Франклин се озова насред дебели книги в кожени подвързии, потопен в аромата на животинска кожа. Абигейл стоеше до него и държеше високо вдигнатия фенер.

- Ето, нали ви казах - гордо рече тя. - Казах ви.

- Каза ми, че ще открия доказателство за съществуването на Бог, дете. Тук обаче виждам единствено голяма библиотека под земята.

- Това не е обикновена библиотека, господин Франклин. Вземете някоя книга. Вижте какво пише вътре.

Той се пресегна напосоки към книгите на нивото на очите си и измъкна една от лавицата. Върху гръбчето имаше гравирана година: 1324. Отвори я и гръбчето изскърца, сякаш книгата се отваряше за първи път. Сети се, че е без очила, подаде книгата на Абигейл и затърси кутийката. След като нагласи телената рамка на носа си, взе книгата и погледна страницата.

- Прилича ми на някакъв регистър. Имена и дати. Хм, доста любопитен регистър. Всякакви чуждоземни имена, не като онези, които биха се срещали по тези земи през четиринайсети век. Какво ще търсят китайци, араби и португалци не другаде, а тъкмо на остров Уайт?

- Погледнете датите, господин Франклин - подкани го момичето.

- A, natus и mors, mors и natus навсякъде. Дати на раждане и на смърт. Още не виждам смисъла, нито пък разбирам произхода на записаното население.

- Тогава аз ще ви покажа - рече Абигейл. - Елате.

Франклин върна книгата на мястото ѝ и тя го поведе покрай безброй рафтове с еднакви книги в кожени подвързии. В центъра на огромната подземна зала попаднаха на коридор, изопнат като стрела по дължината на помещението. Завиха наляво, но момичето забеляза, че датите върху гръбчетата вървят назад, и затова тръгна в обратната посока, дърпайки смаяния старец за ръкава.

- Къде отиваме? - попита Франклин.

- Към хиляда седемстотин седемдесет и четвърта.

- Мога ли да попитам как може да има такива книги, щом сега сме хиляда седемстотин седемдесет и четвърта? Ясно е, че тази зала е била запечатана много отдавна.

- Ще видите - кратко отвърна тя.