Беше изгубил дар слово, докато я гледаше как се освобождава от черната си рокля, оставайки по черно копринено бельо, като през цялото време говореше.
— Страхотно! Винаги съм искала да говоря с някого от вас! В смисъл, колко луд трябва да си, за да летиш всеки ден до Зона 51. Искам да кажа, всички тези тайни и секрети адски ме възбуждат!
Долната му челюст леко увисна.
— Знам, че не ви позволяват да говорите, но те моля, само кимни, ако наистина изучавате НЛО и всякакви такива работи, за които разправят всички!
Помъчи се да държи главата си напълно неподвижно.
— Това кимане ли беше? — попита тя. — Кимна ли ми?
Успя да се вземе достатъчно в ръце, за да отговори.
— Не мога да кажа нищо за ставащото там. Моля те!
Тя погледна разочаровано, но после грейна и отново се зае за работа.
— Добре. Страхотно. Ето какво ще ти кажа,
Уил имаше ужасен махмурлук. Имаше чувството, че в черепа му се е събудила невестулка, спала досега на топло и уютно, която изведнъж се паникьосва от затвора си и се опитва с нокти и зъби да излезе на свобода през очите му.
Вечерта бе започнала доста добре. На връщане спря в кварталната си кръчма, миризливото кафене „При Дънигън“, където удари две на празен стомах. После се премести в „Пантеон Дайнър“, където изсумтя на силно брадясалия сервитьор. Онзи му изсумтя в отговор и без да разменят завършени фрази, му домъкна същото ядене, което ядеше два-три пъти седмично — агнешки кебап с ориз, прокаран, естествено, с две бири. А преди да хвърли котва в дома си, направи дружеско посещение на бакалията и си тръгна с половин галон „Джони Уокър“ черен етикет — кажи-речи единственият лукс, с който украсяваше живота си.
Апартаментът бе малък и спартански, а без женското докосване на Дженифър изглеждаше наистина мрачен и безинтересен — две полупразни стаи с бели стени и блестящ паркет, оскъден изглед към сградите от другата страна на улицата и няколко хиляди долара, инвестирани в най-проста мебел и килими. Честно казано, апартаментът му се виждаше тесен дори само за него. Дневната бе пет на четири метра, спалнята — три на три и половина, а кухнята и банята — колкото сносен килер. Някои от престъпниците, които бе прибрал през кариерата си, не биха погледнали това място като важна инвестиция. Как беше успявал да дели апартамента с Дженифър цели четири месеца? Чия е била блестящата идея?
Нямаше намерение да се напива до безпаметност, но тежестта на пълната бутилка бе страшно примамлива. Завъртя капачката, после взе бутилката за стъклената дръжка и напълни до половината любимата си чаша. Под тихото бръмчене на телевизора постепенно се напи на дивана и потъна в дълбоката тъмна дупка, докато си мислеше за шибания си ден, шибания си случай, шибания си живот.
Въпреки че пое случая „Апокалипсис“ с неохота, първите няколко дни бяха всъщност освежаващи. Клайв Робертсън беше убит направо под носа му и дързостта на престъплението и смущението го наелектризираха. Напомни му как на времето му въздействаха големите случаи и тласъците адреналин бяха напълно съгласни с него.
Хвърли се в бъркотията факти и макар да знаеше, че моментите на откровение са само измислица, изпитваше силно желание да дълбае, докато не открие нещо, което беше пропуснал, подминатата брънка, която щеше да свърже две убийства, после трето, четвърто и така нататък, докато случаят не се изясни.
Предизвикателствата на работата му действаха успокояващо като мехлем върху изгоряло. Отдаде й се изцяло, прерови всички папки, не даваше мира на Нанси, изтощаваше и нея, и себе си в маратона от дни, преминаващи в нощи и отново в дни. За момент дори взе присърце думите на Сю Санчес — добре, нека това е последният му голям случай. Нека спипа този скапаняк и се уволни величаво, с гръм и фанфари.
Кресчендо.
Декресчендо.
За една седмица беше изгорил цялата си енергия, бе изтощен и обезкуражен. Докладите от аутопсията и токсикологичните изследвания на Робертсън нищо не му говореха. Седемте други убийства нищо не му говореха. Не му идваше никаква идея що за птица беше извършителят или какво удоволствие получаваше от убийствата. Никое от първоначалните му предположения не се връзваше. Единственото, което се набиваше в очи, бе случайният подбор на жертвите, а никога досега не бе виждал подобно нещо при сериен убиец.
Първото уиски трябваше да притъпи неприятните спомени от следобеда в Куинс, когато разпита семейството на прегазения — приятни и улегнали хора, които все още не можеха да намерят утеха. Второто трябваше да се справи с чувството му за безсилие. Третото — да запълни част от пустотата със сантиментални спомени, четвъртото — за самотата му. Петото?…
