— Вероятно е мъртъв. Всъщност никой не знае. Отначало за нея това било мъчение. Всяко обаждане по оня апарат, всяко почукване на вратата отваряло раната. Всяка нощ сън не я ловял, години наред. Мъжът й се съвзел… продължил да си гледа живота, забравил. Бил човек, който никога не вземал нищо особено навътре, досущ като собствения баща на госпожа Макгиликъти. Но Юнис не може да си гледа живота. Тя лежи сама в тъмното и чака момченцето й да си дойде. И сега тя си има единствено това очакване.
Карълайн погледна тъжната жена, суетяща се из кухнята, и усети как в нея се надига някакво чувство. Беше съчувствие, макар и тя да не го разпозна. Не й се случваше да го изпитва често.
— О… — възкликна тихо тя. — Разбирам.
— Тя си мисли, че ако сега синът й си дойде, ще е като пробуждане от сън. Тя ще започне отново да изпитва чувства. Но момчето няма да си дойде и макар че никога няма да си позволи да проумее това, при все това тя го знае. И затова прави сладки в памет на своето детенце. Не може иначе — неясната утеха все пак е по-добра от пълната безутешност, разбираш ли? Нейният свят е много студен и тя на това се топли.
Дженифър погледна старицата, която приготвяше яйца в кухнята, и тъжно се усмихна.
— Главня на сърцето.
— Трябва да направим нещо — рече Карълайн. Десният й показалец трепереше съвсем лекичко. — Рейчъл би могла да намери сина й. Дори и да е мъртъв, ти би могла да…
Дженифър я погледна изненадано и поклати глава.
— Много си мила, Карълайн, обаче няма да помогне. Никога не се получава така, както си го мислиш. Проблемът с главнята на сърцето е, че споменът неизменно се различава от действителността. Тя си спомня една идеализирана версия на сина си. Забравила е, че той е бил егоист, че нанасянето на дребни оскърбления му е доставяло наслада. Всъщност това, че са ги заварили с другия мъж да се чукат на дивана, не е станало случайно. И да си дойде той сега, това няма да помогне. Съвсем скоро той пак ще си тръгне, само че този път тя вече няма да има утехата на илюзията. И това сигурно ще я съсипе. Тя не е много силна.
— Тогава какво? Може ли да се направи нещо?
Дженифър тръсна глава.
— Не. За това — не. Тя или ще намери начин да не се вкопчва повече в момчето, или този спомен ще я прати в гроба.
— Разбирам. — Замлъкнаха. Дженифър си изпи кафето и помоли за второ. Карълайн си пиеше лимонадата.
Другите вече се будеха и пристигаха един по един. Карълайн превеждаше техните поръчки за закуска на госпожа Макгиликъти, предаваше благодарности, помагаше с миенето на разни неща, когато й се струваше уместно. После обяви, че излиза на разходка, шмугна се в гората и пое на запад към бика.
Докато вървеше, главнята в собственото й сърце я пареше. Зачуди се дали някога е тананикала или пеела около Дженифър. Несъмнено нямаше как да го е правила през последните десет години, не и откакто планът започна да се оформя, но преди това просто не можеше да се сети. И да знаеше Дженифър, не се издаваше, но… Известно време тя си блъска главата с този въпрос, после го заряза. Дженифър можеше и да знае или пък да подозира. Или пък да не знае. Все тая.
Вече беше твърде късно и нямаше връщане назад.
Час по-късно тя се бе изкачила на хребета и стоеше на края на поляната над Шосе 78. Оттатък пътя долу обрулената от стихиите дървена табела на Гарисън Оукс скърцаше на вятъра. Биеше на очи като табелите за продажба на недвижими имоти, но сега изпъкналите дървени букви бяха сребристи на цвят и напукани от старост. Идеална е всъщност. Наред с останалите му умения, Бащата беше много добър в камуфлажа.
Беше малко подранила, затова се поспря тук да си събере мислите. Бронзовият бик се издигаше зад нея, лъщящ от чистота и страховит, проблясваше тук-там измежду дърветата. Там трябваше да се срещнат, но не й се щеше да стои край него по-дълго, отколкото й се налага.
Мислеше за Нобунунга. От съдбоносна важност беше тази неофициална среща да мине добре и тя се опитваше да се сети какво би могла да стори, за да предразположи благородния им гост. В идеалния случай й се щеше да бе взела сърцето на Стийв, което в момента се мариноваше в полиетиленова торбичка в отделението за зеленчуци на хладилника на госпожа Макгиликъти — но, разбира се, това би подсказало на Дейвид, че зад гърба му става нещо.
Освен това не й идваше наум кой знае какво. Двамата с Нобунунга никога не се бяха срещали и тя не знаеше много за него, освен онова, което бе чувала от Майкъл. На него очевидно суровото месо му се услаждаше, както и на много други служители на Бащата. И онова за „гърма от изток“, то е ясно, но то е било преди много време. Преди ужасно много време всъщност. За разлика от повечето първоначални съюзници на Бащата, Нобунунга никога не бе изпадал в немилост, никога не бяха го разжалвали. „Значи той ще е верен. Непоклатимо.“ Разбира се, тук имаше и нещо повече. Предполагаше се, че те с Бащата са били и приятели, което бе странна мисъл. Но Майкъл го обичаше безрезервно, та вероятно беше свестен тип. И му се носеше славата на умник. „Навярно можем да…“
