Далече зад нея вдън гората се разнесе пукот на съчки.
Карълайн наклони глава, изпълнена от внезапна бдителност. Същински трясъци! Спомняше си достатъчно от времето, прекарано с Иша и Аша, за да е сигурна, че това не е падащо дърво. Не. Клони се трошаха, и се трошаха под нозете на някаква грамада, ако се съди по звука. Бари О’Ший, може би? Несъмнено е твърде рано за…
Тя се завъртя на скалата, за да заеме по-удачна поза, а после остави погледа си да се разфокусира. Вложи се цялата в слушането. По пътя долу премина кола, приятно далечна. Недалече козодой извика нещо, което не разбра съвсем. Но прозвуча настоятелно.
Майкъл щеше да разбере.
Тряс.
Този път по-наблизо.
Тя скочи от валчестия камък, вече нащрек. Иша и Аша бяха живели в страх от зверове. Тя никога не беше виждала звяр, по Майкъл бе съгласен, че наоколо бродят няколко, както и свръхестествени съзнания — пневмовори и тем подобни. Те не представляваха опасност, когато Бащата бе наблизо, ала сега…
„Май е време да си тръгвам.“
При все това тя не се тревожеше особено. Всяко свръхестествено създание би подушило по нея Библиотеката и би се уплашило. Най-страшната вероятност, кажи-речи, беше срещата с гладна мечка, а след преживяванията от тази седмица такова нещо нямаше как да я уплаши.
Отново трясък.
Козодоят отново изкряска. Един паникьосан заек изскочи от шубраците и се стрелна към отвесната скала.
„Каквото и да е това, то определено идва насам.“
Тя въздъхна и заприпка към бика. Тичаше с цялото умение, на което я бе научила Иша, и още от онова, на което се бе научила сама. Беше много бърза и се движеше напълно безшумно. Все още не се тревожеше особено. Бикът имаше присъствие в няколко равнини, освен физическата. Животните го усещаха повече, отколкото хората, и това ги безпокоеше. Нито един звяр в природата не би го приближил. Ако стигнеше на един хвърлей място от него, щеше да е в безопасност.
Някъде встрани чу шумолене — едва доловимо, ала нямаше как да го сбъркаш.
„Да не би… то да преследва мен?“
Не, несъмнено.
После, на стотина метра оттам, полуприкрито зад туфа минзухари, тя видя какво я преследва.
„Тигър? Сериозно? Във Вирджиния?“
Погледнаха се в очите. Тигърът бутна настрана бодливите листа на клонка татул, счупила се над нашарената му с ивици муцуна. Позволи й за миг да го огледа целия — оранжева козина, черни райета, бял корем — и се запъти към нея. Тичаше в тръс, омайно красив, зелените му очи шареха насам-натам. Ноздрите му трепкаха. Дългата близо метър опашка леко се люшкаше подире му.
Инстинктът й подсказваше да се спре и начаса да побегне в обратна посока. Вместо това тя се обърна към него и неволно забърза крачка, когато адреналинът нахлу в кръвта й. Извади обсидиановия нож от канията на кръста си. Сега нададе крясък, но това беше боен вик, а не писък на паника, гърлен и брутален човешки звук.
Очите на тигъра едва забележимо се разшириха.
После изведнъж тя изчезна от погледа му. С един скок отхвърча наляво и се скри зад един дебел бор. Когато вече не го виждаше — и още по-важно, когато той вече не я виждаше — отскочи към втори, по-тънък бор. Кацна върху него към метър и половина над земята и го обви с крака, после и с ръце. Закатери се нагоре. Кората дереше гърдите й, корема, бедрата. Сипеше се в очите й, докато тя се катереше.
Няколко мига по-късно метна един поглед надолу и с изненада установи, че се е изкатерила на височина близо десет метра по-нагоре. Долу под нея бе пусто. За миг се позамисли дали не си е въобразила всичко, дали това не бе…
„Не — помисли си тя. — Тигър си беше, съмнение няма.“
Той мудно се измъкна иззад дебелия бор. Дори и наострила уши, тя не чуваше никакъв звук. „Сигурно си е играел с мен по-рано — помисли си тя. Издавал е леки звуци, чупил е съчки, да види какво ще направя. Трябва да е бил…“
Тигърът погледна нагоре към нея и изрева. Карълайн едва се удържаше да не се подмокри. Изкатери се още две педи по-нагоре — по-високо не смееше. Тук стеблото изтъняваше и тя се тревожеше, че тежестта й може да…
Тигърът приседна на задницата си. Вдигна едната от яките си лапи, огледа я и я близна.
Миг по-късно се появи Майкъл.
— Карълайн? — подвикна той. Говореше тегаво, запъваше се така, както след като е разговарял с животни. — Защо си на дървото?
Тя стисна клепачи и скръцна със зъби.
— Здравей, Майкъл! Излязох малко да подишам чист въздух, да се поразкърша. Хрумна ми, че може да ми е кеф да се покатеря на някое дърво. Ти как си днес?
— Добре съм — отвърна Майкъл, неприкрито объркан от гневния й тон. — Трябва да слезеш, Карълайн. Шантава гледка си.
— Да. Да, не се и съмнявам, че съм. — И тя запълзя надолу по дървото.
Когато краката й докоснаха земята, Майкъл и тигърът се втренчиха в нея. Майкъл кимна към земята. Тя го погледна озадачено, без да разбира. Той пак посочи земята, после се потупа по корема.
„А — досети се Карълайн. — Да, бе.“ Легна по гръб и показа корема си на тигъра. Той си отърка муцуната в нея, подуши я тук-там. След като приключи, Карълайн се изправи.
— Нашият господар Нобунунга ни оказва чест със своето посещение — каза тя.
