— Нищо. Нали е еврейче и е в безизходица.
— Така е — потвърди Барнуел.
— Ние с Естер бихме искали да я изтеглим тук, в Америка — каза Макс.
И двамата го погледнаха така, сякаш не бяха чули добре.
— Макс, тя не е от родата ви. Нали разбра, че не е роднина на Естер — каза му Сайлас. — Освен това са й сложили етикетче, на което пише петдесет хиляди долара.
— Тя е самотно еврейче, което си няма никого. Значи може да стане мое дете. И на Естер. Казваш, че семейството й сигурно е избито. Като моето семейство. Ако ние не й помогнем, кой ще го стори?
— Животът на едно дете не е нищо на фона на такава война, Макс — каза му Барнуел.
— За мен е нещо — отвърна му Макс.
— Но ти нямаш петдесет хиляди долара в брой — отсече конгресменът и стана от масата с вид на човек, който вече е изчерпал неприятната тема на разговор. — В тоя град няма човек с толкова пари.
— Като изключим теб — рече Сайлас. — Изберем депутат за Конгреса и след четири години той вече е милионер. Как става тая работа, а, Барнуел?
Същата вечер Макс и Естер излязоха на верандата над реката и зареяха поглед в златистата патина на безплътния залез, обагрил пухестите туловища на ниско увисналите облаци. Пийнаха шнапс от малки кристални чаши — един ритуал, който свидетелстваше за тяхното благоденствие и за нуждата им да се отпуснат след толкова години на неуморен труд.
Макс не знаеше как да съобщи на жената, която обичаше най-много в целия свят, че е загубила цялото си семейство. Естер идваше от семейство, в което всички бяха много привързани един към друг, и му беше трудно да й каже, че нейната Европа е вече мъртва.
Гаврътна втори шнапс и й го каза, но на идиш.
Цели шест дни Естер Русов оплаква своите близки и най-накрая един млад равин пристигна в къщата им да отслужи шабат. Макс и Естер дадоха клетва, че ще издигнат синагога в Уотърфорд в чест на избитите си семейства.
Скоро след това една нощ Естер се отпусна в обятията на Макс и преди да заспи, му пошепна:
— Онова момиче, Макс. Дето Барнуел ти е споменал за него.
— И аз все за нея си мисля — отвърнал й Макс.
— Какво можем да направим?
— Да продадем всичко — отвърнал Макс. — Къщата. Универсалният магазин. Супермаркетът. И да започнем отначало.
— Ще вземем ли петдесет хиляди долара? Това са много пари. Страшно много.
— Банката ще ни даде останалото — каза Макс. — Сигурен съм, че няма да ни откажат.
— Добре, така да направим — рече Естер.
— Да.
— Ти и без това щеше да го направиш — с мен или без мен — продължи Естер. — Познавам те аз. Ала съм достатъчно умна, за да не ти противореча. Но не, тук си прав. Така трябва да постъпим, макар че ще ощетим собствените си деца.
— Как ще ги ощетим? Като спасим едно дете ли? — попита Макс.
През следващите месеци Макс продаде универсалния магазин на веригата „Белк“ от Шарлот, магазина за хранителни стоки на един дребен търговец пак от Шарлот, а къщата им на Долфин Стрийт — на един генерал-лейтенант от морската пехота, разквартируван на остров Полък, който беше пред пенсиониране. След това изпрати запис за петдесет хиляди долара на Барнуел Мидълтън във Вашингтон и в отговор получи една отрезвителна телеграма, в която се казваше колко малка е вероятността спасителната операция да завърши успешно. Но Барнуел Мидълтън обещаваше да положи всички усилия.
След разпродажбата на Макс му остана само малкото дюкянче, с което бе започнал преди много години при пристигането си в Уотърфорд. То беше празно. Русови се преместиха да живеят на втория етаж и не след дълго Макс и Естер отново развъртяха търговията.
Мина почти година, преди Макс да получи телеграма от Барнуел Мидълтън, с която го осведомяваше, че на 18 юли 1944-та в малкото пристанище на Уотърфорд ще пусне котва един търговски кораб. Сред пасажерите му се намира момиче на име Рут Граубарт. Макс веднага съобщи добрата вест на жена си, после на Сайлас Маккол, а той — на Джини Пен. Новината се разнесе от къща на къща — така както пътуват всички вести в малките градове, — скоклива, радостна и безгрижна, тя развесели всички граждани на Уотърфорд, които от дълго време живееха само с печалните съобщения за загиналите в Европа местни момчета.
Когато корабът акостира, едно симпатично момиче слезе по подвижното мостче, а до него тържествено крачеше самият капитан. Тълпата посрещачи се разшумя, а тя изглеждаше смутена и объркана. Макс и Естер я поздравиха на идиш и тя им се поклони. Макс се просълзи и разтвори обятия да я прегърне. Когато тя се спусна към него и зарови глава в големите му гърди, целият град я поздрави гръмогласно. Така тя разбра, че вече е част от Уотърфорд, Южна Каролина, и че от този ден нататък вече има роден дом. Градът прие Рут Граубарт като свое дете и с нежност следеше как расте. Завърши гимназия, стана пълнолетна и се омъжи за Джордж Фокс. Целият град се скупчи край нея, когато роди първото си дете Шайла, скупчи се и когато Рут погреба същото това дете.
