Когато Сайлас Маккол научи, че двамата Русов се тревожат за роднините си, той уреди една среща с почетния Барнуел Мидълтън — местния депутат в Конгреса на Съединените щати. С навирен нос и аристократични обноски, Мидълтън снизходително се яви в ресторанта на Хари в Уотърфорд. Това стана през октомври 1941-ва. Седна и се загледа в изстрадалото лице и огромните ръце на Макс Русов. Сайлас Маккол седеше до него, докато Макс разказваше как неговото семейство и това на Естер са изчезнали и връзката с тях е била напълно прекъсната след нахлуването на германската армия първо в Полша, а после и в Русия. Когато Макс свърши разказа си, той подаде на конгресмена списък с имената и адресите на всички свои роднини. Общо шейсет и осем души, между които и четири деца.
Мидълтън се покашля и отпи глътка черно кафе, преди да се обади.
— Времената са лоши, Макс.
— Какво знаеш ти? не лоши, а много лоши, много, много лоши.
— По дяволите, Барнуел! — сърдито се намеси Сайлас. — Човекът ще се поболее от тревога. Недей да философстваш, направи нещо!
— Каквото и да направя, Макс, новините ще са лоши.
— Ние сме евреи — отвърна му Макс. — Свикнали сме им на лошите новини.
Мина повече от година, а от Барнуел Мидълтън — ни вест, ни кост. Междувременно съединените щати влязоха във войната. Макс обаче не бе получил никаква вест от своите евреи в Кироницка и мълчанието от Полша сега се разпростря и в Русия. През същата година двамата им синове — Марк и Хенри — се записаха в американската армия. След като изпратиха синовете си да се бият срещу германците, Макс и Естер за пръв път се почувстваха истински американци. Когато тръгнаха за Европа, Макс даде на двете си момчета по едно миниатюрно копие от Статуята на свободата, което те пазеха като очите си. Сражаваха се като истински американски войници — храбро и решително, защото като синове на Великия евреин те нямаха страх от казаците. Бяха изпратени в северната част на Европа, където колективният глас на всички Русовци бе замлъкнал завинаги.
В средата на 1943-та Барнуел Мидълтън поиска да се срещне с Макс и Сайлас за пръв път, откакто бе обещал на Макс, че ще се опита да научи нещо за съдбата на роднините му. Първите петнайсет минути и тримата се хранеха мълчаливо, след което Барнуел заговори за войната за победите и пораженията на Съюзниците и за трезвомислието, което цари във Вашингтон.
— Кажи нещо по същество, Барнуел — не издържа Сайлас.
— Успя ли да разбереш нещо за нашите роднини? — попита го Макс.
— Да — отвърна Мидълтън тържествено. — По-хубаво да не бях получил никакъв отговор. Но получих.
Тогава Барнуел Мидълтън се наведе през масата, хвана ръката на Макс, стисна я окуражително и така страшните вести от Източна Европа стигнаха до едно кътче в Южна Каролина, известно с лошото си кафе и с вкусния си ябълков пай.
— Макс — прошепна той. — Всички имена, които ми даде. Всички, Макс... те са мъртви. Всички до един.
Макс не каза нищо. Не би могъл, дори да опита.
— Как успя да научиш? — попита Сайлас. Нали е война. Цари хаос. Сражения. Не може да си сигурен.
— Прав си, Сайлас — съгласи се Барнуел. — Някои от тези хора може да са избягали или да са били пропуснати. Някои може да са се скрили. Информацията много се забави. Дори не съм сигурен точно откъде пристигна и кой я е получил. Източникът е в Швейцария и знам, че е германски. Това е всичко, което знам. Източникът твърди, че всички твои роднини, Макс, са мъртви. Че всички роднини на Естер също са мъртви. Че нито един евреин не е останал в градовете, които ми написа на листчето.
— Чистка срещу евреите — най-сетне се обади Макс.
— Масово унищожават евреите — каза Барнуел. — Или ги затварят в лагери, за да им работят. Твоето семейство обаче е сред избитите. Карали ги сами да си копаят ями, застрелвали ги и после само ги заравяли.
— Но имаше четири деца. Съвсем малки — каза Макс.
— Германците не правят разлика между деца и възрастни — каза Барнуел.
— Избивали са бебета с картечници! — зяпна Сайлас.
— Или са ги заравяли живи, след като са избили майките им — потвърди Барнуел. — Стана дума за едно малко момиченце, което смятаха, че може да е племенничка на Естер. В момента се укрива в Полша. Но се оказа, че само името й е същото като онова от списъка на Естер. Казва се Рут Граубарт. Няма никаква роднинска връзка.
— Какво е станало със семейството на това дете? — попита Макс.
— Предполагам същото, което е станало и с твоето семейство, Макс. — Барнуел сви рамене. — От нелегалното движение в Полша обаче твърдят, че могат да я изведат от страната.
— Тогава направи го! — каза Сайлас.
— Цената е доста висока — обади се Барнуел. — Искат петдесет хиляди долара в брой.
Сайлас подсвирна и Барнуел най-накрая пусна ръката на Макс. Сви показалец и даде знак на келнерката за по още едно кафе.
— Прекрасен свят — каза Сайлас. — Кажи ми едно хубаво нещо за човешката раса.
— Онова момиченце — обади се Макс.
— Какво момиченце? — попита Барнуел.
— Онова, дето се укрива в Полша. Дето са го взели за племенничка на Естер — рече той.
— То не ви е роднина. Тя е от съвършено друга част на Полша.
