— Джак, да ти кажа право, всички в семейството като че полудяхме след смъртта на Шайла — каза Марта. — Всички обвинявахме теб за случилото се. Аз също. Смятахме, че ако ти си бил достатъчно добър съпруг, сестра ми нямаше да се хвърли от моста. Сега вече никой за нищо не те обвинява... освен, разбира се, баща ми.
— Кажи ми нещо хубаво — прекъснах я аз. — Кажи ми, че този кучи син е пукнал.
— Джак, аз много обичам баща си и те моля да не говориш така за него.
— Той е лайно.
— Баща ми е един много нещастен човек — продължи Марта и се наведе съзаклятнически през масата към мен. — Но той има причина да бъде нещастен, и то повече от една, знаеш това много добре.
— Слушай, Марта, не е нужно да ми се правиш на прилежна дъщеря и още по-малко на рекламен агент на собствените си родители. А сега да поръчваме.
Когато Фреди се приближи, той се загледа в лицето на Марта.
— Това сестрата на Шайла ли е? — попита ме Фреди.
— Марта, запознай се с Фреди. Той си падаше по сестра ти.
— О, Марта. Сестра ти беше толкова красива. Като слънце. Ти много приличаш на нея — каза Фреди и направи дълбок поклон.
— Приятно ми е да се запознаем, Фреди. Ти си много известен в Южна Каролина.
— Джак, имаме хубави миди и прясна аншоа. Марта какво обича? Може би спагети?
— Да, Фреди, ще започна със спагети.
— За сестрата на Шайла съм готов да направя всичко. Добре дошла при нас. За теб, Джак — миди. Имай ми доверие.
Фреди се оттегли към кухнята, като по пътя си поглеждаше към всяка маса, за да провери дали всичко е наред. Усмихнах се мислено на вещото му умение.
Погледнах Марта. Меките светнали черти на лицето й ми напомниха за сестра й. Имаше същите очи като на кошута, същата красота и стеснителност, която у Шайла се проявяваше по-скоро като сприхавост. У Марта красотата стоеше на пръсти, със затаен дъх, и радваше окото като приятна изненада, но само когато успееше да освободи онази навита докрай пружина, която контролираше нервните центрове на спотаената й несигурност. Дори гримът не можеше да прикрие уплашеното и объркано същество, което, маскирано с перли и черна рокля, се мъчеше да мине за светска дама.
— Баща ми продължава да смята, че ти си виновен за смъртта на Шайла — каза Марта. — Не е зле да знаеш това.
— Слушай, Марта — започнах уморено, — винаги съм смятал, че ще бъда желан и обичан зет: излети за риба, бриджьорски карета и тъй нататък. А взех, че попаднах на този твой мрачен, скучен, опърпан и вечно умърлушен баща. Така и не успях да го разбера. Но за какво ли ти разправям всичко това, като ти много добре го знаеш. Нали си израсла в тази оранжерия за страдалци.
— Защо ме мразиш? Защото обичам баща си затова ли? — попита тя.
— По-скоро защото не си честна, заради жалката ти преданост към него. Заради тези твои ужасни и опасни преструвки. Той отрови твоя живот, както отрови живота на Шайла и на майка ти. Но неговите жени са се скупчили като орлици, закрилят го, защитават го и във вечното му огорчение съзират добродетели. Ти не го обичаш. Ти го съжаляваш. Точно както и аз. Но мога да ти кажа, че не съм срещал по-голямо лайно от него.
— Защо го мразиш толкова много?
— Съжалявам го този гаден кучи син.
— Не му е притрябвало твоето съжаление.
— Тогава ще трябва да се задоволи с моята омраза.
В този миг се появи Фреди със спагетите за Марта и моите миди. Пристигна точно навреме, за да си отдъхнем. Чинията й ухаеше остро, пикантно и дори съдържаше едно забранено удоволствие — свинска кайма. Макар и правоверна еврейка, Марта нямаше навика да спазва диетичните закони на Левита. Беше прекарала голяма част от съзнателния си живот в погранични престрелки с родителите си на тема свинско и стриди. Юдаизмът й беше скъп, но не можеше да се преструва, че обича да спазва безбройните му диетични забрани.
— Може ли да опитам една от твоите миди? — попита тя.
— Чиста проба треф — отвърнах и й поднесох чинията да си вземе.
— Да, но вкусен.
— Марта, за какво всъщност си дошла? — попитах. — Все още не си ми отговорила на този простичък въпрос.
— Искам да разбера защо сестра ми се хвърли от моста. Искам някой да ми обясни защо е изпаднала в такова отчаяние, след като всичко около нея изглеждаше розово. Нищо не разбирам. Родителите ми отказват да говорят за случилото се.
— Това го разбирам. И аз не съм казал на Лия, че майка й се е самоубила. Така и не ми се пречупи езикът да й кажа за този мост. Едва събрах сили да й съобщя, че майка й е мъртва.
— А знае ли, че аз съм жива? Че има леля, че има баба и дядо, които я обичат?
— Смътно — отвърнах. — Но я насърчавам да забрави. Моля те, недей се преструва. Знаеш много добре, че последната ми среща с току-що споменатите лица се състоя в щатския съд на Южна Каролина. Ако добре си спомням, всеки един от вас ясно и категорично заяви, че не съм способен да отгледам дъщеря си. Но аз отгледах едно прекрасно дете. Вълшебно дете. И го направих без вашата помощ.
— И смяташ, че е справедливо да ни накажеш, като не ни позволиш да я видим до края на живота си? — попита тя.
