— Ще ти сплескам мутрата, така да знаеш! — заканил й се той и се изсмял въпреки болката.
— Ти вече ми я сплеска за последен път — рекла жена му и го ударила с камъка по главата. Той изпищял веднъж, но при втория удар горната му челюст хлътнала навътре. Тя продължила да го налага с камъка по главата, докато лице не останало. Само една пихтия от кръв, сополи, слуз и сълзи. Луси се спотайвала във фургона, но вече едва издържала на писъците и молбите му. Само повтарял, че съжалява за злото, дето е сторил, но още не бил готов да напусне този свят и да се изправи пред Страшния съд. Колкото повече кръв губел, толкова по-религиозен ставал и повече заприличвал на Бой Томи.
Луси изтичала при майка си и се опитала да я дръпне, но жената не била на себе си от ярост и нищо не можело да я откъсне от заниманието й. Продължавала с нечовешко ожесточение да удря главата на мъжа си, докато най-накрая капнала от умора. После отишла до кофата с вода, измила ръцете и лицето си и заличила всички кървави следи по себе си.
Най-накрая взела да полива пода с газ, и не само пода, но и пердетата, ръчно скованите мебели, без да я е грижа какво ще става след това. Луси не разбрала защо майка й разлива газта навсякъде, дори по масата за ядене, но баща й разбрал и с все сили се опитал да разкъса дебелите въжета. Така се замятал, че чак креватът подскочил във въздуха и взел инч по инч да се премества, но тогава Маргарет изляла останалата газ върху него.
— Няма да го направиш — рекъл съпругът й. — Не ти стиска. — Защото не познавал жена си, нито омразата, която отдавна таяла у себе си.
От прага на къщата Маргарет Дилард помахала за сбогом на съпруга си.
— Ей Джей, поздрави Сатаната от мен — казала тя, хвърлила газената лампа в стаята и хукнала към фургона.
Предсмъртните викове на баща й останали да кънтят в ушите на Луси дълго след като напуснали долината на река Хорспасчър и продължили по опасния коларски път, който щял да ги отведе далеч от планините към Сенека, Южна Каролина. Никой не живеел близо до къщата им, за да види пожара или да чуе кресливата агония на Ей Джей. Майка й загърбила къщата и мъжа си и повече никога не помислила за тях. Съсредоточила се върху пътя и мулето.
По пътя си — на излизане от планините, където Маргарет била прекарала всеки миг от своя живот — те срещнали и доброта, и състрадание. Фермерски жени, измъчвани от вечната си самота, разпознали дързостта и онзи необясним импулс, по силата на който жената със счупените скули се озовала на прага им да проси за храна. Давали й яйца, мляко и сирене, задето е жена и защото имала да се грижи за още две гърла.
Цял месец те обикаляли черните пътища, прекосявайки малките градчета на Южна Каролина, докато в главата си Маргарет мътела план. Веднъж зърнала лицето си в една ферма край Клинтън, Южна Каролина, и когато видяла нанесените от Ей Джей поражения, се разплакала. Навремето се гордеела със своята хубост, а сега изпитвала онзи срам, който само грозните жени познават. Разбрала, че мъж никога вече няма да се влюби в обезобразеното й лице. Щом самата тя се отвращавала от собствения си образ в огледалото, какво оставало за някой приличен добър мъж? И тъй като нямала ясна представа какво да прави оттук нататък, нито къде и как да се установи, тя продължила да пътува с мулето си от град на град, надявайки се да се случи някакво чудо. Но никакво чудо не очаквало Маргарет Дилард и нейните деца. На излизане от град Нюбъри мулето й умряло.
Като стигнали в следващия град, тя завела децата пред портите на едно протестантско заведение, наречено Сиропиталище на Ордена на Агнеца Божий. То се стопанисвало от мисионери, които навремето разпространявали Божието слово сред африканските племена в Сахара. намирало се на пътя между Нюбъри и Просперити в град Дъфордвил и се издигало на самия път. Сградите му издавали онова анонимно безличие, зад чиито сиви стени злото се държи на разстояние от благоприличието на града и неговите обитатели. на входа на сиропиталището Маргарет посочила с пръст главния корпус — двуетажна дървена конструкция с голи прозорци и две небоядисани дорийски колони, които подпирали сградата като патерици.
— Тук приемат сирачета — рекла тя на децата си. — Ще ви дам тук да живеете.
— Но ние имаме теб — изплакала Луси. — Имаме майка.
— Знам — отвърнала майка й, но някак си разсеяно, сякаш се обаждала от друг свят.
