и Книгата ми казва да не ме е срам.
Беденбо лумнал целият в пламъци, станал от леглото, хукнал да бяга, но дрехите по тялото му горели. Прекосил спалнята с кански писъци — бягаща факла, а не човек. Светел все по-ярко и по-ярко и само неопърленият му език можел да възпроизвежда шум, но не и думи. Когато стигнал дъното на помещението, от косата му се запалили и плътните памучни завеси, а тялото му — овъглено и спечено, се свлякло на колене, после тупнало на пода. Умрял, вмирисан на собствената си прогнила и почерняла плът.
Джуд Дилард наблюдавал обвития в пламъци проповедник от противоположния край на голямата спалня, видял как завесите се запалили и си дал сметка, че на осем години вече бил убил човек, и почувствал онази чистота на духа, която справедливостта винаги скрепява с подписа си. Пламтящият силует на този мъж щеше да остави неизличим спомен у него. Всяка изповед и всяко разкаяние щяха да включват и вечните угризения за смъртта на Уилис Беденбо. В не един кошмарен сън Беденбо щеше да прелива в образа на баща му и тази ужасяваща двойнственост заедно с предсмъртните викове и на двамата щяха да се превърнат в зловещо предупреждение за проклятието на огъня. Неговият съзерцателен погребан живот започнал още тогава, докато наблюдавал как врагът му се е строполил върху чамовите дъски на пода и чул сърцераздирателните писъци на сираците: „Пожар! Пожар!“ Това поставило и началото на неговия живот в мълчание. Цели две години след пожара в сиропиталището Джуд не успял да отрони и една дума. Луси го хванала за ръка, отвела го навън, а той примирено я последвал по пътя към новата си съдба след единственото убийство, което бил извършил.
Сградата на сиропиталището горяла цяла нощ и в пламъците й половината от хората в селото загубили работата си. Общо било мнението, че Беденбо бил заспал след обичайната си половинлитрова бутилка уиски и нощницата му пламнала от неизгасената лула. Той бил единственият смъртен случай в причиненото от него бедствие, а селяните погледнали на злощастието като на заслужено възмездие. Тленните останки на Беденбо били спешно погребани и бързо забравени, тъй като сред овъглените руини намерили само зъби и кокали.
Девическата спалня на колежа в Нюбъри била временно преустроена за приют, а сред фермерите бил разпространен призив да се наемат сираци за работна ръка. Един фермер с тютюнева плантация в покрайнините на Флорънс се спрял на Джуд от редицата строени сирачета, но после се разколебал, тъй като Луси му заявила, че не бива да се разделят брат от сестра, лишавайки ги по такъв начин от малкото им останало семейство. Луси и Джуд били единствените оцелели след пожара в сиропиталището, за които не се намерили семейства да ги приютят.
Хората, които идвали да ги огледат като добитък за продан, смятали, че Луси е прекалено чувствително и копнеещо за уют дете.
Самата тя обаче усещала, че на този свят няма нищо по-излишно и ненужно от едно сираче. Обвързвайки се със воя безмълвен и уязвим брат, тя всъщност отхвърлила собствените си възможности да бъде осиновена или дори само настанена в чужд дом. С всеки изминал ден в Нюбъри погледът й ставал все по-неустрашим и твърд и колкото повече разбирала бремето на собствената си ненужност, толкова повече нараствала вътрешната й сила и устойчивост. Това лято се формирал и нейният характер. Луси щеше да се превърне в живото доказателство на това, че да се изпречиш на пътя на ощетено от съдбата дете е голям риск. Грижейки се за собствения си брат, тя се преобразила напълно.
През септември Луси неволно дочула разговор, в който капеланът на колежа споделил с доктора на девическия пансион намерението си Джуд да бъде изпратен в държавната психиатрия на Бул Стрийт в Кълъмбия. Тя била чувала за някои по-особени деца, които ги изпращали на Бул Стрийт и те никога повече не излизали оттам. Луси обаче решила, че двамата с брат й вече са преживели достатъчно. Само тя знаела как брат й се бил превърнал в живо разкаяние и всеки миг от живота му представлявал неизразимо страдание. Той бил деликатно дете, пойна птичка, замлъкнала от страх пред ястребите. Джуд имал нужда от силна сестра и Луси станала тази силна сестра. Той накарал нейния изнасилвач да плати жестока цена и затова тя щяла да го предпази от килиите, където се заглушават виковете на изпадналите в лудост. В продължение на два дни Луси задигала храна от кухнята на колежа и я криела под леглото си. Освен това залепила парче дъвка в единия край на дълга пръчка, отишла в един англикански параклис и успяла като по чудо да измъкне оттам осемдесет и шест цента от кутията за подаяния. Сама се очистила от греховното деяние, като обяснила на унилия си брат, че двамата били точно толкова бедни, колкото и онези, за които били предназначени подаянията.
