— Да ти кажа право, съжалявам, че тръгнах с вас.
Изсмях се, но от това ужасно ме заболя.
— Джак, чуваш ли ме?
— Да.
— Само ние двамата ли сме живи?
— Само ние двамата сме в съзнание — казах. — Завиждам им на другите двама.
— Значи двойката католици още се държат — рече Джордан.
— Късметлии сме.
— Дай да се помолим — предложи той. — Нека се оставим в ръцете на Дева Мария.
— Бих се оставил и в ръцете на Зевс, стига да помогне.
— Ако оцелеем, Джак, значи ще дължим живота си на нея.
— Боже, аз ли съм единственият човек в тази лодка, който още не е откачил?
— Обещай, че ако излезем живи от това премеждие, ще посветиш живота си на Дева Мария и на нейния син Исус — рече Джордан.
— Да не си полудял? — попитах го.
Спомням си как Джордан започна да се моли на глас, после слънцето, после звездите, после нищо, после пак звезди, после нищо, после пак нищо...
След това мъгла и някакво движение.
Събудих се, без да знам дали съм жив или мъртъв.
— Джак, стани! — чух гласа на Джордан. — Трябваш ми, Джак, стани!
Изправих се, олюлях се. На кърмата видях Джордан да гребе с едно счупено гребло, като гримасничеше и при най-лекото помръдване на лодката.
— Чуваш ли нещо?
Прескочих телата на другите двама. Все още дишаха, но изглеждаха като мъртви. Мъглата е вид слепота. Чувствах се като потопен в река от мляко. Наоколо се развиделяваше, но като че с изкуствена утринна светлина и аз не можех да видя почти нищо.
— Ела на носа — подкани ме Джордан. — Чуваш ли? Кажи, чуваш ли нещо?
Затворих очи и се съсредоточих. За миг ми се стори, че всички сме мъртви и в селенията на мъртъвците цари вечна мъгла.
— Чух! — отвърнах му аз. — Звукът на разбиващи се в брега морски вълни. Това е плисъкът на прибоя.
— Не това! — ядоса се Джордан. — Във водата има нещо. Нещо живо.
И тогава чух другия звук, неземния звук, който не принадлежеше на океана. Приличаше на мотор, на мучене, на нещо, което съска и дъхти наблизо в мъглата. Звукът се приближи и аз си помислих, че това е агонията на човек, издъхващ във водата на педя от нас. Но после разбрах, че звукът не е човешки и уплашено се дръпнах назад, като се сетих за миграцията на гърбатите китове. Гърдите ме боляха, изпитвах ужас от онова нещо във водата, но не исках да разочаровам Джордан... Изведнъж обаче плисъкът на вълните ми прозвуча като звука на нашето спасение.
Видях го право срещу себе си и макар да бях съвсем объркан, унесен и самовглъбен, инстинктивно протегнах ръка към него, за да докосна нещо, което бе неразделна част от моя момчешки живот, от мочурищата и полетата на Южна Каролина. Белоопашат елен — голям и силен самец, който плуваше към някой от многобройните острови. Бях виждал подобно нещо само веднъж преди това. Улових левия му рог и усетих как пръстите ми сами се вкопчиха в него. Еленът понечи да се освободи от мен, но аз го стиснах още по-здраво и почувствах как лодката заплава в ритъма на плуващия елен. Намираше се в един от дълбоките ръкави, пък и приливът беше в силата си. Най-накрая еленът, изглежда, се отказа от собствените си намерения и реши да плува към сушата, само и само да се освободи от нас и така ни докара до брега.
Откъм кърмата Джордан гребеше колкото сила има, за да помага на елена. Аз се разплаках от болка, докато стисках рога му. Той пък взе да диша тежко и сърдито, но продължаваше да влачи лодката след себе си в мъглата. Джордан трескаво се молеше на глас — една молитва без начало и край. Когато лодката заседна в пясъка, самецът скочи на крака, а аз останах да лежа в черната тиня на мочурището.
Бяхме се приземили на остров Къмбърланд в Джорджия след петнайсет дни в открито море. Джордан Елиот пропълзя от мочурището и успя да сигнализира на някакъв горски, който пък се обадил на бреговата охрана. Закараха ни с хеликоптер в Савана, Джорджия. Лекарите бяха единодушни, че на Кейпърс и Майк им е оставал живот не повече от двайсет и четири часа и че въобще е чудо на чудесата, дето сме останали живи при тези изпитания.
На втората нощ в болницата Джордан дойде при мен.
— Една гатанка, Джак?
— Моля те, не ми е до игри.
— Но тази е много важна, от космическо значение.
— Майтапиш ли се?
— Никога в живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Джордан.
— Тогава, давай!
— Кажи ми, Джак, къде според теб срещнахме Бога? Кой от всички беше Богът?
— Въобще не разбирам за какво ми говориш. Хайде, махай се от главата ми.
— Дали беше синият марлин? Или гигантската манта? Или онази риба, чието сурово месо ни спаси подобно на Христовите хлябове и риба? Или чукоглавата акула? Или бурята? Или белоопашатият елен?
— Само от гореизброените ли трябва да избирам? — попитах озадачен.
— Бог беше всяко едно от тези неща — обясни Джордан. — Той ни се яви в различни форми. Защото ни обича, затова се погрижи за нас.
— Ако питаш мен, страшно се изложи — отвърнах сърдито.
— Напротив, беше страхотен — каза Джордан. — И ние сме живи.
— Откъде знаеш? Искам да кажа, това за Бога. Че ни се е явил под формата на всички тези животни?
— Попитах Дева Мария, неговата майка — отвърна Джордан. — Винаги се обръщай направо към източника.
