На следващия ден на около седемстотин метра от нас мина товарен кораб, но никой не бе чул нищо, само Джордан се бе събудил, когато образуваните от кораба вълни разклатили лодката. Всички наскачахме и викахме до прегракване, но корабът невъзмутимо изчезна зад хоризонта. Плавахме на юг, носени от течения и ветрове. Непрекъснато си говорехме за това как ще ни спасят, какви разговори ни предстоят с родителите, какви добрини ще сторим, като се приберем живи и здрави, и най-накрая си споделихме всички тайни, които бяхме заключили дълбоко в сърцата си. Времето загуби всякакъв смисъл, докато безкрайните вълни поклащаха лодката ни в монотонен ритъм. Изпитите ни лица бяха белязани от знака на изтощението: страните ни ставаха все по-хлътнали, кожата на лицето — все по-черна, а погледът ни напразно блуждаеше, търсейки спасение сред пълното равнодушие на величествения и невъзмутим океан.
По сто пъти на ден изпадахме в отчаяние и по сто пъти откривахме нови резерви от оптимизъм. Разказвахме си вицове, спазвахме си всекидневните задължения и живеехме дисциплинирано като войници. Един ден, след като Кейпърс внимателно изми Майк и Джордан го накара да поплува малко, за да се раздвижи кръвта му, аз протегнах ръце, за да го вдигна на борда. Майк обаче изпищя неистово и аз реших, че съм го наранил неволно. Но писъкът му бе предизвикан от едно движение на водата под него — на водата, която не бе помръднала цял ден. Тогава го видях, видя го и Джордан, който бе все още в морето. Кейпърс беше с гръб към перката, която бързо пореше водата на не повече от петдесет метра. Перката стърчеше много по-високо, отколкото главите на Джордан или Кейпърс.
— Кит! — каза Майк и аз много исках да беше прав.
Джордан доплува до Кейпърс, който в същия миг се обърна, за да види какво сочи Майк.
Тъмната вода бе достатъчно прозрачна, спокойна и пропита от слънце, за да успее Майк да различи ясните очертания на чукоглавата акула. И до ден-днешен си спомням зловещото ляво око на огромната риба, когато зави край лодката. Майк видя зиналата й паст, а Кейпърс и Джордан панически заплуваха към нас, пищейки като обезумели.
— Акула, копеле! Това е акула — каза Майк и въпреки счупената си ръка се наведе да помогне на Кейпърс. Джордан обаче замръзна на място, сякаш не можеше да се движи или не можеше да реши какво да прави. Полека започна да се отдалечава от лодката, докато и тримата му викахме да се върне.
Майк пръв зърна отново перката — препускаше със страхотна скорост към Джордан. Акулата пореше вълните както мълния прорязва нощното небе. Майк забеляза и онова зловещо око, което този път зави край голото беззащитно тяло на Джордан.
Най-накрая Джордан успя да доплува достатъчно близо и аз мигновено го сграбчих за китката. Кейпърс докопа другата му ръка и заедно го вдигнахме право горе, далеч от ужасната смърт и писъците, които щяха дълго да долитат от дълбините под нас. Перката изчезна, но след миг внезапно се появи отново. Нападна ни яростно, докато стояхме, още вцепенени от страх и ужас. Всички видяхме сивото дясно око на чукоглавата акула, което ни изгледа, докато се чудехме как да се прикрием в тази изпотрошена лодка. Тази нощ всички плакахме, дори и Джордан. За нас бе голяма утеха, че и Джордан можеше да изпитва страх.
Цяла нощ не помръднахме. Само слушахме как чукоглавата кръжи около лодката и от време на време ядно я блъска с туловището си. На фона на притихналия океан и яркото пълнолуние перката изглеждаше бакърена на цвят. Изчезна за около час-два и после отново се появи — неканена и без предупреждение, може би за да провери дали не сме сглупили отново да се гмурнем във водата.
— Да пукна, ако до края на живота си потопя задника в друга вода, освен силно хлориран басейн или домашна вана — каза Майк.
— Какво си помисли, като видя перката? — попитах Джордан, който трепереше неудържимо.
— Първо се вцепених от страх. Сериозно, направо се парализирах. Сякаш тялото ми се приготви да умре. До такава степен, че ако акулата ми бе откъснала крака, не знам дали щях да усетя.
— О, за усещане щеше да усетиш — подхвърли Кейпърс. — Боже, само като си представя зъбите на това чудовище. Затварям очи и единственото нещо, което виждам, са челюстите на тази зинала насреща ми паст.
— Да, зъбите си ги биваше — съгласих се аз.
— Момчета, искам да погледнете приятеля си Майк Хес — каза Майк на висок глас. — Хубаво ме погледнете, порадвайте ми се, защото повече на риболов аз няма да изляза. Никога повече няма да ме видите да ям риба, нито да се кача на кораб.
