И сега пак, като седнахме да изиграем една канадска борба, Макс ме победи за броени секунди. Разтривайки ръката си, аз седнах в светлата подредена канцелария, от която се откриваше неописуемо красива гледка към реката.
— Печелиш ли добре? — попитах, защото знаех какво удоволствие изпитва Макс от езика на цифрите.
— Колкото да си платя сметките — отвърна той, — и то едва-едва. Работите ми никога не са вървели по-зле.
— Разправят, че печелиш милиони — подразних го аз.
— Ако и догодина имаме покрив над главата си, ще бъде истинско чудо — напевно отвърна Макс. — Но затова пък, както дочувам, от бизнеса с готварски книги банковата ти сметка е бая набъбнала.
— Бройките, които съм продал, не стигат да купя и едни обувки на дъщеря си — оплаках се аз.
— Книгата ти се продаде в деветдесетхиляден тираж и издържа четиринайсет издания — каза Макс. — Мислиш ли, че не следя? Нищо, че ти се криеш като бандит в Италия. Знам, че данъчните ти агенти ликуват, когато дойде време да им напишеш чек.
— И твоите не са много опечалени, когато тръгнеш да им плащаш — отвърнах му аз.
— Като говорим за пари — каза Макс, — Майк ми каза, че сте се виждали. Моят внук върти сума пари в Холивуд. Каза ли ти, че се е оженил за четвърти път? И пак за християнка. Пак красива, досущ като другите. Но човек си мисли, че след толкова много бракове би могъл поне веднъж да опита и с еврейка и да ощастливи родителите си.
— Майк се опитва да ощастливи себе си — защитих го аз.
— Толкова по-зле за него — каза Макс и поклати глава. — Събрал се е значи със смахнати. Работи само с откачени хора. Наема побъркани. Или той сам ги побърква. Вече нищо не разбирам. Отидохме с жена ми да му погостуваме в онзи там измислен град. Децата му — до едно русокоси. Никога не са и чували какво е това синагога. Не можеш да си представиш в какъв палат живее. Има и друго. Съпругите му, тези, за които се жени, де — всяка една е по-млада от предишната и аз се боя, че следващият път ще вземе дванайсетгодишна. Басейнът му е толкова голям, че може китове да развъжда в него.
— Значи е преуспял — изсмях се аз.
— Кажи ми, как е майка ти? Как е Луси?
— Оправя се, но още е рано да се каже.
— Мъчно ми е за нея — каза Макс, — но, от друга страна, съм доволен, защото нищо друго нямаше да те накара да се върнеш в Уотърфорд, нали, Джак? Защо не доведе и Лия?
— Знаеш защо, Макс — казах и се загледах в един от орнаментите на персийския му килим.
— Моля те, говори с Рут и Джордж, преди да си тръгнеш.
Свих рамене.
— Не ми свивай рамене, Джак. Къде започна първата си работа, а? Кой те взе?
— Макс Русов — отвърнах.
— А втората?
— Пак Макс.
— А третата, четвъртата, петата...
— Макс, Макс, Макс — казах аз и се усмихнах на тактиката му.
— Макс бил ли е добър с Джак?
— По-добър от всички други.
— Тогава създай му малко радост и отиди да говориш с Рут и Джордж. Те вече достатъчно страдаха. Вярно е, сгрешиха, но си разбраха грешката. Сам ще се увериш.
— Макс, това беше наистина голяма грешка.
— Говори с тях. Аз ще ти уредя срещата. Аз знам кое е най-доброто. Ти си още дете и нищо не разбираш.
— Отдавна вече не съм дете.
— За мен ти винаги ще си останеш малко момче — каза Макс.
На тръгване му казах:
— Довиждане, Макс. На всички в Италия разправям за Великия евреин. Разправям им за казаците и за погрома, и за това как си стигнал до Америка.
— Престани да ме наричаш Великия евреин — заповяда ми Макс с болка и смущение в гласа. — Притесняваш ме с това име.
— Наричам те така, защото всички така ти викат — рекох.
— Където и да ида, това име ме преследва — каза Макс. — То е като тик... лесно го придобиваш и трудно се отърваваш от него.
— Идва още от онази история в Украйна.
— Ти нищо не знаеш за Украйна, нито за това какви времена бяха — сряза ме Макс. — Всичко е преувеличено.
— Но то идва и от живота ти в Уотърфорд — казах. — Дядо ми е разправял, а Сайлас не преувеличава.
— Ти още не си отишъл да видиш дядо си — каза Макс. — И той е обиден.
— Затова пък преследвах жена му из градските улици — казах. — Вчера Джини Пен пак избяга от приюта.
— Независимо от това той иска да те види.
— Макс, тук съм за броени дни. — Той поклати глава. — Покажи ми какво беше използвал, Макс — казах аз, за да сменя темата. — Покажи ми твоето оръжие.
— То е инструмент — отвърна той, — а не оръжие.
— Но навремето си го използвал като оръжие — рекох. — Знам историята.
— Само веднъж то наистина бе оръжие.
— И това е единственото нещо, което си донесъл от старата си родина.
Макс отиде в единия ъгъл на канцеларията си и започна да върти кода на сейфа, който стоеше там, откакто го помня. Щом ключалката щракна, той го отвори и извади саморъчно направена кутия. Отвори капака, разгъна парче кадифен плат и измъкна касапски сатър — изрядно поддържан. Острието на сатъра отрази светлината и за миг блесна като тънки ехидно ухилени устни.
— Това е моят спомен от родната ми Кироницка — каза Макс. — Тогава чиракувах при касапина.
— Разкажи ми историята, Макс — помолих му се аз. — Искам отново да я чуя.
