И сега пак, като седнахме да изиграем една канадска борба, Макс ме победи за броени секунди. Разтривайки ръката си, аз седнах в светлата подредена канцелария, от която се откриваше неописуемо красива гледка към реката.

— Печелиш ли добре? — попитах, защото знаех какво удоволствие изпитва Макс от езика на цифрите.

— Колкото да си платя сметките — отвърна той, — и то едва-едва. Работите ми никога не са вървели по-зле.

— Разправят, че печелиш милиони — подразних го аз.

— Ако и догодина имаме покрив над главата си, ще бъде истинско чудо — напевно отвърна Макс. — Но затова пък, както дочувам, от бизнеса с готварски книги банковата ти сметка е бая набъбнала.

— Бройките, които съм продал, не стигат да купя и едни обувки на дъщеря си — оплаках се аз.

— Книгата ти се продаде в деветдесетхиляден тираж и издържа четиринайсет издания — каза Макс. — Мислиш ли, че не следя? Нищо, че ти се криеш като бандит в Италия. Знам, че данъчните ти агенти ликуват, когато дойде време да им напишеш чек.

— И твоите не са много опечалени, когато тръгнеш да им плащаш — отвърнах му аз.

— Като говорим за пари — каза Макс, — Майк ми каза, че сте се виждали. Моят внук върти сума пари в Холивуд. Каза ли ти, че се е оженил за четвърти път? И пак за християнка. Пак красива, досущ като другите. Но човек си мисли, че след толкова много бракове би могъл поне веднъж да опита и с еврейка и да ощастливи родителите си.

— Майк се опитва да ощастливи себе си — защитих го аз.

— Толкова по-зле за него — каза Макс и поклати глава. — Събрал се е значи със смахнати. Работи само с откачени хора. Наема побъркани. Или той сам ги побърква. Вече нищо не разбирам. Отидохме с жена ми да му погостуваме в онзи там измислен град. Децата му — до едно русокоси. Никога не са и чували какво е това синагога. Не можеш да си представиш в какъв палат живее. Има и друго. Съпругите му, тези, за които се жени, де — всяка една е по-млада от предишната и аз се боя, че следващият път ще вземе дванайсетгодишна. Басейнът му е толкова голям, че може китове да развъжда в него.

— Значи е преуспял — изсмях се аз.

— Кажи ми, как е майка ти? Как е Луси?

— Оправя се, но още е рано да се каже.

— Мъчно ми е за нея — каза Макс, — но, от друга страна, съм доволен, защото нищо друго нямаше да те накара да се върнеш в Уотърфорд, нали, Джак? Защо не доведе и Лия?

— Знаеш защо, Макс — казах и се загледах в един от орнаментите на персийския му килим.

— Моля те, говори с Рут и Джордж, преди да си тръгнеш.

Свих рамене.

— Не ми свивай рамене, Джак. Къде започна първата си работа, а? Кой те взе?

— Макс Русов — отвърнах.

— А втората?

— Пак Макс.

— А третата, четвъртата, петата...

— Макс, Макс, Макс — казах аз и се усмихнах на тактиката му.

— Макс бил ли е добър с Джак?

— По-добър от всички други.

— Тогава създай му малко радост и отиди да говориш с Рут и Джордж. Те вече достатъчно страдаха. Вярно е, сгрешиха, но си разбраха грешката. Сам ще се увериш.

— Макс, това беше наистина голяма грешка.

— Говори с тях. Аз ще ти уредя срещата. Аз знам кое е най-доброто. Ти си още дете и нищо не разбираш.

— Отдавна вече не съм дете.

— За мен ти винаги ще си останеш малко момче — каза Макс.

На тръгване му казах:

— Довиждане, Макс. На всички в Италия разправям за Великия евреин. Разправям им за казаците и за погрома, и за това как си стигнал до Америка.

— Престани да ме наричаш Великия евреин — заповяда ми Макс с болка и смущение в гласа. — Притесняваш ме с това име.

— Наричам те така, защото всички така ти викат — рекох.

— Където и да ида, това име ме преследва — каза Макс. — То е като тик... лесно го придобиваш и трудно се отърваваш от него.

— Идва още от онази история в Украйна.

— Ти нищо не знаеш за Украйна, нито за това какви времена бяха — сряза ме Макс. — Всичко е преувеличено.

— Но то идва и от живота ти в Уотърфорд — казах. — Дядо ми е разправял, а Сайлас не преувеличава.

— Ти още не си отишъл да видиш дядо си — каза Макс. — И той е обиден.

— Затова пък преследвах жена му из градските улици — казах. — Вчера Джини Пен пак избяга от приюта.

— Независимо от това той иска да те види.

— Макс, тук съм за броени дни. — Той поклати глава. — Покажи ми какво беше използвал, Макс — казах аз, за да сменя темата. — Покажи ми твоето оръжие.

— То е инструмент — отвърна той, — а не оръжие.

— Но навремето си го използвал като оръжие — рекох. — Знам историята.

— Само веднъж то наистина бе оръжие.

— И това е единственото нещо, което си донесъл от старата си родина.

Макс отиде в единия ъгъл на канцеларията си и започна да върти кода на сейфа, който стоеше там, откакто го помня. Щом ключалката щракна, той го отвори и извади саморъчно направена кутия. Отвори капака, разгъна парче кадифен плат и измъкна касапски сатър — изрядно поддържан. Острието на сатъра отрази светлината и за миг блесна като тънки ехидно ухилени устни.

— Това е моят спомен от родната ми Кироницка — каза Макс. — Тогава чиракувах при касапина.

— Разкажи ми историята, Макс — помолих му се аз. — Искам отново да я чуя.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги