— Човек не знае къде ще го отведе любовта. — И Макс започна историята, която ми беше разказвал още като малко дете.
Макс бе пристигнал от Украйна. По онова време с царски указ всички евреи били изгонени от градовете и заселени в специални оградени с колове селища, където преживявали в чудовищна немотия и лишения.
Макс бил роден на 31 март 1903-та в малкото градче Кироницка. Той бил четвъртото дете, изтърсакът на семейството. Ала последното нещо, от което семейството се нуждаело, било още едно гладно гърло, защото положението било такова, че храната не стигала за по-отдавна родените. Бедността не облагородява, а само белязва хората и тя побързала да сложи върху Макс своя неизтриваем отпечатък, който бил дори още по-ужасен, защото баща му нямал занаят, бил само един професионален просяк, дето изкарвал оскъдната си прехрана с протегната за милостиня ръка из криволичещите търговски улици на Еврейския квартал всеки ден с изключение на Шабат. Всички се гнусели от мазния и мръсен Берл Просяка, който изпълвал въздуха с протяжните си викове и молби. Често по време на тези унизителни набези водел със себе си и децата и ги карал да искат пари от хората, които всеки божи ден се претрепвали от работа за единия насъщен. В сравнение с хора от други религии евреите гледат по-снизходително на своите просяци, но въпреки това човек мъчно можел да падне по-ниско от Берл Просяка.
Семейството живеело в коптор в най-сиромашката част на и без това бедния град, където гладът бил единственият сътрапезник на повечето семейства. Пешке, майката на Макс, продавала яйца на свободния пазар на градския площад всеки божи ден в годината и времето изваяло по грозноватото й лице дълбоките следи на руската зима. Всяка сутрин преди изгрев слънце тя излизала да купува яйца от селяните; после заставала на пазара — точно на мястото, за което имала разрешително. И това разрешително представлявало единственото свидетелство за съществуването на семейството.
Макс бил отгледан от своята десетгодишна сестра Сара. Тя въртяла цялото домакинство и се грижела за Макс и по-голямата му сестричка Табел, която била на седем години.
Когато Макс станал на три години, Табел започнала работа в една фабрика за копчета и затова баща му взимал само него по време на просешките си експедиции из сокаците на града. Берл научил Макс как да моли богатите за подаяния, като им се усмихва ангелски. Той бил удивен колко много успява да изврънка едно малко красиво момченце като Макс от кесията на заможните. И Макс се превърнал в щастливото талисманче на семейството.
Пешке чула първите писъци откъм улицата, която извеждала до реката. Писъците били придружени от тропот на конски копита и казашки псувни. Търговците събрали набързо стоката си — колкото можели да носят — и панически се разбягали. В същия миг шестима казаци нахлули в площада с извадени и вече окървавени саби.
В това време Берл седял подпрян на един дувар заедно със сина си Макс. Огледал се и в същия миг зърнал неповторима възможност. Грабнал детето, прилазил покрай дувара и се скрил под една сергия, ловко задигайки в движение четири портокала, пет ябълки и два презрели банана. Като се уверил, че никой не го видял, пак протегнал ръка и свил един буркан с мед, шест глави захарно цвекло и карфиол — и всичко това събрал в бездънните джобове на опърпаната си мръсна дреха.
Останал скрит под сергията, докато чул, че конските копита се отдалечават. Тогава събрал кураж и хукнал към дома си, без да забележи, че двама от казаците, заети с оплячкосването на пазара, били изостанали от групата. С крайчеца на окото си видял как по-едрият от двамата — един светлокож великан — рипнал на коня си и го погнал. Берл продължил да тича, но вече нямал никакъв шанс да се измъкне, затова се обърнал, грабнал малкия си син и молитвено го вдигнал към казака, разчитайки на любовта на всички хора към децата. Макс изкрещял при вида на кръвожадния казак. Сабята минала под босите крака на детето и ловко изкормила Берл Просяка, без дори да докосне малкия.
Макс се строполил върху баща си, който го притиснал към себе си с костеливите си, изкривени от артрит ръце.
„Помоли се за мен“ — били последните думи на баща му. Берл умрял, а Макс — целият оцапан с кръвта на баща си — продължил истерично да плаче върху гърдите му.
Блестящото нападение на казашкия конник бил първият детски спомен на Макс Русов. Този миг на надвиснала смърт отворил очите му за светлината на съзнателния живот.
