Дерън знаеше, че според версията на лекарите Лайза си беше изгубила окончателно паметта, попадайки на пътя на берсеркерската ракета. За известно време някои я смятаха за вероятен емисар или беглец от бъдещето, получил амнезия при връщането си назад във времето. Но на екраните на стражите подобна реверсивна линия на живот не се беше появявала. В действителност никакъв пътник, никакво устройство или съобщение не беше идвало от бъдещето на тукашната цивилизация, наричаща себе си Нова. Вероятно жителите на непознатото бъдеще имаха някаква сериозна причина да се въздържат от комуникация. В бъдещето Сиргол може и въобще да не е населена. Възможно е също така настоящото време на война с берсеркерите да е напълно откъснато от бъдещето чрез темпорална примка. В крайна сметка добре поне, че машини на берсеркерите не атакуваха съвременността от утрешния ден.
— Не, терапията изобщо не ми помага.
Лайза въздъхна. Споменът за личния й живот отпреди ракетната вълна беше напълно заличен. Тя смени темата с махване на ръка и се върна отново към нещата, които Мат беше извършил днес.
Дерън бе затворил очи и без да я слуша, се наслаждаваше на усещането за живота, което изпитваше, когато беше с нея. В този момент имаше допира на ръката й до своята, докосването на тревата и почвата под нозете си, топлината на изкуственото слънце върху лицето си. В следващия миг всичко можеше да изчезне — още една ракетна вълна през милите скала или пък прекъснатата линия на живота на крал Ай можеше да доведе до неприятни последици по-скоро от предвиденото.
Отвори очи и видя изрисуваните стени, обграждащи заровения надълбоко парк с изкуствените пойни птички. Тук долу, на пешеходното ниво, както винаги беше доста оживено. Имаше разхождащи се двойки, имаше и самотници. На места тревата линееше и градинарите се бяха принудили да я защитят с оградки. Бледа имитация на истински свят… Но с Лайза до себе си виждаше този свят по-хубав, отколкото бе всъщност.
— Ей там е дървото, под което дойдох да ти помогна — посочи Дерън. — Или по-скоро ти дойде да ми помогнеш…
— Аз да ти помогна? Че с какво?
— Да не умра от самота сред четирийсет милиона души.
— Лайза, опитвам се да ти кажа, че искам да напуснеш общежитието на болницата.
Тя сведе очи.
— Ако го направя, къде ще ида да живея?
— Предлагам ти да живееш при мен, естествено. Вече не си изгубено малко момиченце. Ти си самостоятелна, учиш за сестра, значи мога да ти го предложа. В моя участък има незаети апартаменти и бих могъл да наема един при положение, че не съм сам… Особено сега, след повишението, което получих…
Тя стисна ръката му, но това беше всичко. Остана замислена, с прикован в земята поглед.
— Лайза? Какво ще кажеш?
— Какво точно ми предлагаш, Дерън?
— Вчера, когато ми разказваше за проблемите на новите ти приятелки, изглеждаше доста добре запозната с причините, които събират мъжа и жената заедно.
— Искаш да живея с тебе временно, така ли? — гласът й беше хладен и далечен.
— Лайза, на този свят няма нищо вечно. Току-що на щабното събрание… Всъщност, нямам право да говоря за това. Но нещата не изглеждат никак розови. Просто ми се иска да споделя с теб малкото хубаво, което може би ни остава.
Тя му позволи да я преведе по камъните през малкия поток, но все още мълчеше.
— Лайза, искаш да направим сватбена церемония ли? Май трябваше да те помоля официално да се ожениш за мен. Истината е, че никой не ще се трогне, ако минем без церемония. Дори ще избегнем редица формалности. Мислиш ли, че ще сбъркаме, ако не вдигнем непременно сватба?
— Не…, не мисля. Но ме тревожи начинът, по който говориш за всичко като за нещо временно. Това включва ли и чувствата ти?
— Когато всичко останало е временно — да! Което не означава, че непременно ми харесва. Но кой от нашия свят би могъл да каже как ще мислят и чувстват хората след месец или след година? Та след година най-вероятно всички ние ще бъдем… — Гласът му заглъхна.
Тя търсеше думи и най-после ги намери:
— Дерън, в болницата научих, че животът на хората може да бъде направен по-малко временен. Че хората трябва да продължават да градят, да довършват наченатото, дори да не им остава още много да живеят.
— Научила си това в болницата?
— Е, добре, може винаги да съм го усещала така.
Преди той беше чувствал същото. Преди година, година и половина. Преди цял един живот… Видението, което искаше да забрави и което продължаваше да го спохожда, пак се яви пред очите му.
Лайза явно си имаше свое собствено видение:
— Ето Мат, например. Помниш ли колко зле беше ранен? Виж какво усилие на волята положи той, за да оцелее, да се възстанови…
— Съжалявам — прекъсна я Дерън, като погледна часовника в търсене на уважителна причина за оттеглянето си. — Трябва да тичам. Закъснявам за щабното съвещание.
Подир многобройни изчисления и спорове учените на Сиргол най-сетне бяха постигнали съгласие.
