Докато Чап работеше в приемната, опаковаше боклуците на Джан, подреждаше бюрото й, бършеше праха, чистеше с прахосмукачка и изхвърляше стари списания, телефонът иззвъня няколко пъти. Тъй като това влизаше в трудовите му задължения, той отговори на всички обаждания. В повечето случаи търсеха Джан и той учтиво обясни на всички, че тя вече не работи тук. Преобладаващото мнение беше, че така е по-добре за нея.
Рано сутринта пристигна преоблечен като дърводелец агент, за да оправи входната врата. Тревър се удиви на скоростта, с която действаше Чап.
— Как успя да го намериш толкова бързо? — попита той.
— Прегледах указателя — отвърна Чап.
Друг агент, който се представи за ключар, смени всички ключалки в сградата.
Сделката им включваше условието Тревър да не приема нови клиенти поне през следващите трийсет дни. Той спори дълго и упорито по тази точка, сякаш трябваше да пази блестящата си репутация. Помислете за всички, които имат нужда от мен, настояваше той. Само че те знаеха колко малко клиенти го бяха търсили през последните трийсет дни и не отстъпиха, докато той не се съгласи. Искаха да бъдат сами в кантората. Чап се обади на клиентите, които имаха уговорена среща, и им каза, че мистър Карсън ще бъде зает в съда през деня, в който би трябвало да се срещне с тях. Обясни, че ще му бъде трудно да определи друг ден, но ще им се обади, когато се освободи.
— Мислех, че той не ходи в съда — каза един от клиентите.
— Става въпрос за голямо дело — обясни сериозно Чап.
Когато списъкът с клиентите бе максимално изчистен, остана само едно посещение. Ставаше въпрос за издръжка на дете и Тревър представляваше майката от три години. Не можеше просто да й бие шута.
Джан се отби, за да вдигне скандал, и доведе със себе си някакъв приятел. Той беше млад, слаб, с козя брадичка, панталони от полиестер, бяла риза и вратовръзка. Чап реши, че най-вероятно продава коли втора употреба. Сигурно не би се затруднил да набие адвоката, но не искаше да рискува с Чап.
— Искам да говоря с Тревър — каза Джан, докато очите й шареха по наскоро подреденото бюро.
— Съжалявам. Той има среща с клиент.
— А кой, по дяволите, сте вие?
— Аз съм помощникът.
— Моите съболезнования.
— Благодаря. Вещите ви са в онези два кашона там — посочи Чап.
Тя забеляза, че рафтовете за списания бяха чисти и подредени, кошчето за боклук беше празно, а мебелите бяха излъскани до блясък. Миришеше на спирт, сякаш бяха изчистили мястото, където тя бе седяла. Джан вече не беше нужна.
— Кажете на Тревър, че ми дължи хиляда долара заплата — заяви тя.
— Добре — отвърна Чап. — Нещо друго има ли?
— Да, новият клиент от вчера, Йейтс Нюман. Кажете на Тревър, че проверих във вестниците. През последните две седмици не е имало прегазени хора по онази магистрала. Нито пък се споменава за убита жена с презиме Нюман. Тук има нещо нередно.
— Благодаря, ще му кажа.
Тя се огледа за последен път и се подсмихна, когато видя новата врата. Приятелят й изгледа свирепо Чап, сякаш се канеше да скочи и да му счупи врата, но спря да се ежи, когато тръгна към вратата. Заминаха си, без да счупят нищо, хванали по един кашон, докато вървяха по тротоара.
Чап ги проследи с поглед, а после започна да се подготвя за предстоящото изпитание. Чакаше ги обяд.
Предишната вечер хапнаха наблизо в претъпкано ново ресторантче за морски деликатеси на две пресечки от „Сий Търтъл Ин“. Цените бяха безбожни за такива малки порции, но тъкмо затова Тревър, най-новият милионер в Джаксънвил, беше настоял да идат там. Разбира се, почерпката беше от него и той не се скъпеше. Напи се след първото мартини и не си спомняше какво е ял. Уес и Чап му обясниха, че техният клиент не им позволява да пият. Поръчаха си минерална вода и се грижеха чашата му да е пълна с вино.
— Аз бих си намерил друг клиент — заяви Тревър и се закикоти на собствената си шега. — В такъв случай трябва да пия за трима — обяви той по средата на вечерята и така и направи.
За тяхно облекчение адвокатът се оказа кротък пияница. Те продължиха да му доливат чашата, за да видят докъде ще стигне. Той ставаше все по-мълчалив и се смъкваше все по-надолу на стола, а след десерта даде на келнера триста долара бакшиш. Помогнаха му да се качи в колата и го откараха вкъщи.
Той заспа с куфарчето на гърдите си. Когато Уес изключи лампата, Тревър лежеше на леглото, облечен в смачканите си панталони и бялата памучна риза, с развързана вратовръзка и обувки на краката. Хъркаше и стискаше здраво куфарчето си с две ръце.
Записът беше пристигнал малко преди пет часа. Парите бяха налице. Клокнър им беше наредил да го напият, да видят как се държи в такова състояние, а сутринта да се захванат за работа.
В седем и половина те се върнаха в къщата му, отключиха вратата със свой собствен ключ и го намериха горе-долу така, както го бяха оставили. Една от обувките му беше паднала на пода, а той се беше свил на кълбо, стиснал куфарчето като футболна топка.
