— Чудесно — казах аз и си отбелязах името в бележника. — Дали има някакво място, където според вас би могъл да отиде?
Тя кимна.
— Къщата при езерото. Имаме къща край… — И отново махна с ръка.
— Езерото?
Тя ме погледна и това ме подсети да бъда търпелив.
— Езерото Провидънс, край границата на щата, близо до езерото Мичиган. Есенно време там е много красиво.
— Добре. А сещате ли се за някои приятели, на които би могъл да гостува, или роднини, които би искал да посети?
— Виктор не се разбираше със семейството си. Така и не ми стана ясно защо. Въобще не говореше за тях. Женени сме от десет години и нито веднъж не ги е споменавал.
— Ясно — отбелязах си и това. — А приятели?
Тя прехапа устни, което, изглежда, й беше навик.
— Не. Той беше близък с шефа си и с някои колеги от работата, но след като го уволниха…
— Аха — казах аз, — разбирам. — И продължих да записвам това, което тя ми каза, разделяйки отделните параграфи с дебели черти.
Запълних почти две страници с фактите и моите наблюдения относно Моника. Държа да съм изчерпателен в тези неща.
— Е, как мислите, господин Дрезден? — попита тя. — Ще можете ли да ми помогнете?
Прегледах бележките си и кимнах.
— Надявам се, Моника. Ако е възможно, бих искал да видя нещата, които вашият съпруг е колекционирал. Какви книги е купувал. Това ще ми помогне да добия по-ясна представа за него. Може да хвърля и един поглед край езерото Провидънс. Съгласна ли сте?
— Разбира се — каза тя.
Изглеждаше облекчена и едновременно с това още по-нервна, отколкото в началото. Записах си адреса на къщата край езерото и кратки упътвания за посоката.
— Знаете ли какъв е моят хонорар? — попитах я аз. — Тарифата ми е висока, така че може да ви излезе по-евтино, ако наемете някой друг.
— Разполагаме със значителни спестявания, господин Дрезден — каза тя. — Не се притеснявам за парите.
Това ми прозвуча малко странно на фона на нервните й маниери.
— Добре — отговорих аз. — Вземам по 50 долара на час, плюс разходи. Ще ви изпратя подробна фактура за всичко, което съм направил, така че вие ще имате пълна представа за обема на работата. Обичайната практика е да сключим договор. Не мога да ви обещая, че ще работя изключително само по вашия случай. Държа да третирам клиентите си с уважение, така че не мога да поставям някой от тях пред другите.
Тя кимна в знак на съгласие, бръкна в чантата си и извади от там бял плик. Подаде ми го и каза:
— Вътре има петстотин долара. Достатъчно ли е като начало?
Опа! Петстотин долара ще уредят наема за миналия месец и част от сегашния. Свикнал съм нервните ми клиенти да пазят от моите предполагаеми магьоснически способности тайната на влоговете си. Парите в брой са добре дошли.
— Да, напълно — отговорих аз и се постарах да не погаля плика.
Поне не бях толкова тъп, че да изсипя съдържанието му на бюрото и да почна да броя банкнотите.
Извади още един плик.
— Той е взел повечето неща със себе си — обясни ми тя. — Поне не можах да ги открия на обичайните им места. Намерих само това.
Пликът беше леко издут, бих се обзаложил, че в него има някакъв амулет, пръстен или нещо подобно. Чантата й вероятно беше добре подредена, защото от нея излезе и трети плик.
— А ето ви и негова снимка и телефонния ми номер. Благодаря ви, господин Дрезден. Кога ще ми се обадите?
— Веднага щом открия нещо — отговорих аз. — Вероятно утре следобед или най-късно вечерта. Добре ли е?
Тя едва не ме погледна в очите, но се овладя и се усмихна на носа ми.
— Да, много ви благодаря за съдействието. — Погледна към стената. — О, колко напредна времето. Трябва да тръгвам, скоро ще пуснат децата от училище.
Прехапа устни и отново се изчерви, притеснена, че е изпуснала такъв важен факт за нейното съществуване.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо — уверих я аз, докато я изпращах до вратата. — Благодаря ви за поръчката, съвсем скоро ще ви потърся.
Тя се сбогува, без да ме погледне нито за миг в очите, и излезе от офиса. Затворих вратата след нея и се върнах към пликовете.
Най-напред — парите. Бяха в банкноти по 50 долара, които винаги изглеждат като нови, макар да са пуснати в обръщение отдавна, защото най-рядко се използват. Общо десет на брой. Прибрах ги в портфейла си и изхвърлих плика.
Следващият плик беше със снимката. Извадих я и я разгледах. Моника, заедно с някакъв строен и привлекателен мъж — широко чело и рунтави вежди, които му придаваха нещо ексцентрично. Усмивката му разкриваше блестящи бели зъби, а кожата му беше загоряла като на човек, който прекарва доста време на слънце, вероятно на яхта. Видът му контрастираше с бледността на Моника. Виктор Селс, предполагам.
Телефонният номер бе написан на просто бяло картонче, изрязано така, че да се побере в плика. Нямаше нито име, нито пощенски код, само седем цифри. Отворих телефонния указател и го прегледах.
