Тя стоеше права и гледаше кашона с прочетените книги, и стискаше с две ръце чантата пред себе си. Имах чувството, че ще изпищи, ако й кажа внезапно „бау“, затова се придвижвах внимателно и бавно, докато направих за себе си чаша нес кафе. Вдишвах и издишвах, извършвайки познатите движения, докато успея да се успокоя от срещата с Марконе. Когато приключих, кафето ми беше готово. Разположих се зад бюрото си и я поканих да седне на един от столовете пред мен.
— И така, Моника — подхванах аз. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Ами нали ви казах, че съпругът ми е… ами такова… — И кимна към мен, като направи някакъв странен жест.
— Изчезнал? — добавих аз.
— Да — каза тя, въздъхвайки почти облекчено. — Но не по някакъв мистериозен начин. Просто го няма. — Тя се изчерви и заекна. — Взел си е някои неща и си е тръгнал. Без нищо да каже. Оттогава го няма. Вече започвам да се тревожа за него.
— Хм — попитах аз, — от колко време го няма?
— От три дни — отговори тя.
Кимнах.
— Вероятно има някаква причина, за да потърсите мен, а не някой частен детектив или полицията.
Тя отново се изчерви. Лицето й беше много подходящо за целта с неговата момичешка, светла кожа. Всъщност беше направо прелестно.
— Да. Той се интересуваше от… от…
— От магия?
— Да. Купуваше си книги от щанда за езотерика на една книжарница. Но не от онези четива за замъци и дракони. Сериозни неща. Купи си и карти за
— А защо мислите, че изчезването му може да има нещо общо с тези интереси?
— Не съм сигурна — призна тя. — Но е възможно. Много съм объркана. Наскоро остана без работа и преживя голям стрес. Тревожа се за него. Струва ми се, че който го открие, би трябвало да може да разговаря с него на тази тема.
Тя пое дълбоко въздух, сякаш усилието да изрече толкова дълги изречения, без нито едно хм, я беше изтощило.
— Все още не разбирам напълно. Защо се обърнахте към мен? Защо не отидохте в полицията?
Кокалчета й побеляха от стискането на дръжката на чантата.
— Той си опакова багажа, господин Дрезден. Полицаите ще решат, че е напуснал жена си и децата. И няма да разследват. Но случаят не е такъв. Той не би постъпил така. Единствената му грижа е да ни осигури добър живот, нищо друго.
Намръщих се. Нервничиш, защото хубостникът май е избягал от теб, а?
— Дори и така да е — казах аз, — защо потърсихте мен? Има частни детективи. Мога да ви препоръчам един много добър, ако решите.
— Защото вие сте запознат… — Тя разтвори колебливо ръце.
— С магията, нали? — попитах аз.
Моника кимна.
— Мисля, че това може да се окаже важно. Не съм сигурна. Но така ми се струва.
— Къде казахте, че е работил? — попитах аз.
Извадих от джоба си листче и си отбелязах нещо.
— „Силвър и сие“ — каза тя. — Те са маркетингова компания. Изследват пазарите на различни продукти и препоръчват на компаниите къде да инвестират средствата си.
— Аха — казах аз. — Как се казва съпругът ви, Моника?
Тя преглътна. Видях, че се опитва да измисли какво да ми каже, само не истинското му име.
— Джордж — успя да изрече накрая.
Погледнах я. Беше вторачена нервно в ръцете си.
— Моника. Разбирам, че сигурно ви е тежко. Повярвайте ми, ужасно много хора стават нервни, когато идват в моя офис. Но моля ви да ме разберете правилно. Аз няма да ви навредя. Единственото, което правя, е да помагам на хората. Вярно е, че някой, който владее тези неща, може да използва имената ви във ваша вреда, но аз не бих го направил. — И заех една фраза от Джони Марконе: — Не е добре за бизнеса.
Засмя се нервно.
— Чувствам се много глупаво — призна тя. — Но се говорят такива неща…
— Знам. Магьосници.
Оставих молива и сплетох пръсти по особен начин. Жената беше нервна и имаше определени очаквания. Можех да успокоя страховете й, ако изпълня част от тях. Внимавах да не се обърна към календара на стената, на който датата 15-и бе отбелязана с червено кръгче. Наемът. Имах нужда от пари. Дори днешният хонорар и каквото успеех да изкарам в бъдеще, нямаше да ми стигне, а не се знаеше и кога щяха да ми платят от общината.
Освен това никога не мога да устоя на изкушението да помогна на изпаднала в беда дама. Дори и когато самата тя не е сто процента сигурна, че желае тъкмо аз да я спася.
— Моника — продължих аз, — в този свят съществуват сили, за които повечето хора дори не подозират. И които ние все още не разбираме достатъчно. Мъжете и жените, които работят с тези сили, виждат нещата под друг ъгъл и достигат до разбирането им по различен начин. Те са по-особени и понякога това поражда подозрения и страхове. Знам, че сте чели книги и сте гледали филми, които показват хора като мен в ужасна светлина, а написаното в Стария завет за вещиците не прави нещата по-розови. Но в действителност ние сме хора като всички останали. — Отправих й най-очарователната си усмивка. — Искам да ви помогна и ви давам дума, че няма да ви разочаровам.
Тя изслуша това и се замисли за момент, продължавайки да гледа ръцете си.
— Виктор — каза тя най-сетне. — Виктор Селс.
